понеделник, 1 юни 2020 г.

Татко

Моят татко си отиде на 65. Преди една седмица, на връх 24 май - празника на буквите, на Кирил и Методий, най-българският празник. Казват, добрите хора си отивали на празници. Това не ми трябва, за да знам, че той беше добър човек. Той беше един от най-добрите хора, които познавам. Беше най-уникалният татко, който може да има едно дете в началото на 80-те в България. Беше най-готиният учител по барабани, с който можеше да се сдобие един тийнейджър през 90-те пак на тази територия. И независимо от всичко, което се случи около него за тези 65 години, той не измени на стила си, на усещането си за живота, на любовта си към хората. Много много не мога да говоря от негово име, де. Мен ме пазеше от знаенето на разни гадости или неща, които биха могли да ме разсърдят. Защото аз като виден духовен оптимист не съм способна много да тъжа, или поне според масовото мнение, също не съм способна да ми пука, нито кой знае колко да обичам. Все глупости!
Да, моят татко се зарече да не направи от децата си музиканти и не направи от децата си музиканти. Даде всичката си сила и енергия в това другите около него да се чувстват важни, силни и много по-значими от всичко друго. И плати нечовешка цена за това нещо, защото то не става нито лесно, нито евтино и накрая повечето засегнати си мислят, че нищо не си направил цял живот и те обвиняват в мързел, в пороци, в характеропатия и лиготия и гледат слънцето, което е по-значимо от всичко и всички с надежда, че без него може и да не умрат, но не е много сигурно.
Да, моят татко имаше не повече от пет години трудов стаж, а през останалото време всичко, което изкарваше, отиваше за алкохол и цигари и чат-пат някое и друго подаръче, с което да покаже, че означаваш нещо за него, не задължително с повод.
Да, беше способен да изяде цял шоколад и да не се сети да вземе за останалите, защото те сами се грижат за себе си.
Той баща ми разбираше от истински барабани и от истински китари. Не разбираше от това някой да е влюбен в някаква друга вещ и да не оценява един комплект пластмасови играчки, когато има егати яките комплекти пластмасови играчки, пък този не е чак толкова якият. Всичкото са играчки. Всичкото ще си отиде след няколко седмици или няколко години. Колкото по-бързо си отиде, толкова по-скоро ще имаш ново. На което да се радваш и да обичаш, докато ти писне. Или заеме достойното си място в хаоса, който расте около теб. Хаосът от тефтерчета, перца, химикалки, кабели, картончета от различни опаковки, които са толкова хубави, че сърце не ти дава да ги изхвърлиш - нали може да ги ползваш за подарък, картичка, нещо, фенерчета, джобни ножчета, и не само джобни, лупи, лекарства, слушалки, техника във всякакво състояние, пили, дунапрен, салфетки, парцали, химикалки, моливчета.
Да, пиеше и ядеше като за последно и пет пари не даваше колко години по-малко ще живее, стига да ги изживее в ядене, пиене и пушене. Не му беше останал кислород за дишане, но ходеше да си купува цигари с влака до Плевен.
И в крайна сметка не го убиха цигарите, не го уби цирозата, не го уби никакъв рак и не го уби диабетът. Убиха го доктори. Уби го същата тази система, която направи Чернобил, която прави ежедневно стотици катастрофи по пътищата, която направи от България безправова територия, управлявана от престъпници, гъзолизци и свирачки, ама не от тези - колежките на баща ми, а от другите. Системата, която изплюва всичко истинско и докоснато от съдбата и оставя да виреят само бурени и плевели.
Моят татко обичаше живота, обичаше и нас, обичаше рокендрола и обичаше Бог, както и Господ, за Светия дух не съм сигурна, но нали е част от това единство. Под "нас" имам предвид не само семейството, а и за част от семейството (широко понятие) не бих се подписала, но си обичаше хората. Неговите хора! В разговор все оплюваше тая държава, оная държава, но всъщност, като се запознаеше с някого от оплюта държава или етнос, се оказваше, че хич не ги мрази. И под "живота" имам предвид всичко в живота, включително природата, а може би най-вече природата. Особено котките и цветята. Обичаше и залезите и спането по никое време или по всяко време.
Не му се случи да бъде част от някаква дълго просъществувала банда, създала тонове дискография. Но беше част от малкото наистина стойностни неща на тази територия - трио "Спешен случай", група "Табу" и известно количество албуми и текстове на знайни и незнайни творци.

До голяма степен с излъчването си, с уникалността си, с това, което даваше на хората, с които общуваше, беше част и от това парче - то е основно на Платича, но винаги съм го чувствала като много Шиловско и Донковско също. Казва ми майка ми вчера, че в страницата на Уикипедия нямало нищо за него написано и трябвало да напишем ние нещо. Чудя се какво да напиша... От еди-си-коя-си до еди-си-коя-си перкусионист в Оперетата, перкусионист в ансамбъл "Полиритмия" (заради техен концерт съм стрелец, тази прекрасна зодия), през някоя си става третия в трио "Спешен случай", доколкото знам заради Димитър Керелезов. Покрай клипа на "Развод" ходи сецнат сумати време, защото бяха пренасяли като изоглавени някакъв хладилник ли, бойлер ли - не си спомням. Пък заради клипа на "Еманципация" настина, 'щото поседя в една витрина за месо от мъж.
После всите музиканти се разлетяха по Скандинавия. Изкарах едно изключително готино детство покрай тая работа и още си пускам една селекция от песни, които тогава ми беше направил на касетка. Писмата му бяха цяло събитие. Мога да ги сравня само с писмата на Толкин към децата му. Записа ни на видео касети Трансформъсите, Попай моряка, Том и Джери и още някакви неща, благодарение на което бяхме от малкото хора в България, които чакаха с нетърпение излизането на филма по кината и също така "Цар лъв" не ни беше първото филмче, в което умира основен герой.
Последваха така наречените промени и се почна голямото подскачане по площадите, от което аз продължавам да съм част - защото освен да съсипят живота на поколението на баща ми нищо друго не направиха великите сили, които решиха така да направят нещата, че на предишната българска територия да останем 6 милиона. Триото тогава се събраха, за да направят втората си част от уникални песни - още са актуални. Решиха и да направят Влади певец. Той стана едно от малкото стойностни неща в настоящата музикална сцена.
После баща ми пак отиде в Скандинавия. Не си спомням хубаво колко месеца останаха. Тогава бях в началото на пубертета и ахъ прослушах метъл покрай Pink Floyd, Sting и страшно много други неща.
Пак по идея на Керелезов направиха група "Табу", но от страхотните песни на тази група останаха само тези, влезли в един сборен албум, наречен "Коледари". Още не мога да намеря "Изоставена къща", на която татко направи аранжимента. Най-великата се оказа с продаден текст след някакви години на Валди Тотев. Нямам нищо против неговата, но песента на Платов е абсолютно непостижима и ми е една от най-любимите песни въобще!
Последва дълъг период на преподаване, работене в едно студио, което уж щеше да прави записи, ама в крайна сметка баща ми се оказа магазинер без осигуровки. И отново всичките изкарани пари отиваха за онези две-три работи (сигурно и много шоколад е имало в цялата тая работа), а на нас дните ни минаваха в скандали и учене... И чат-пат откриване на някоя супер яка нова банда. Един от тогавашните ученици му беше дал да чуе Primus и да си каже мнението. Както и много други банди, де. Не си спомням името му, но ще съм му благодарна до края на живота си. Покрай тая работа усещам като братя Яшо и Боби. Единият беше  барабанист на Епизод, след което дълго време - на Д2, а другият започна с Боби на Ясен, мина през Сленг, отиде да учи в Холандия, сега джазира и е най-добрият.
Сега като се замисля, бая години са му отишли в плуване из потоците на тъгата, неразбраността, обидата, неинициативността, несмелостта и чиста проба опиянение. През 95-та написа едно от най-любимите ми неща:

"Загледана във нищото,
в очакване стоиш.
Как скучно е във стаята
минути да броиш.

Часовникът захвърляш.
Дочуват се овации...
И факт е, че изпадаш
в позната ситуация...

Звънецът на съседите
не спира да звъни
и струва ти се привечер:
"Забравена си ти"
                                     (ти казваш: ....)
                                     Аз съм нощното творение
                                     на лунните лъчи –
                                     обладано от желания
                                     и синкави мечти...
                                     Но за тебе съм видение -
                                     от присъница - сълза
                                     И нима е престъпление
                                     (една) затръшната врата...

На където и да погледнеш
е бездънна самота
тихо стаята оби(ва) се
около една врата..."

В някакъв момент стана и преподавател в НБУ - даже идваха вкъщи студенти (един-два пъти). По специалността бяха няколко преподавателите, нещо си деляха. Времето минаваше в сноване от едната пряка до другата пряка.Имаше си и той един досаден момент, в който общуваше основно с вицове. Не знам как ги помнят тея работи - аз забравям вицовете на мига. После мога да се смея от сърце на виц, който вече съм чувала. Още по-смешно ми е, когато трябва да го обяснявам на някой с нисък коефициент на чувството за хумор. Имах и такива гаджета, но баща ми не ми е казвал, че не са за мен, обичаше си ги истински. И въпреки, че не ставам за пианистка, както се беше изплюла някаква даскалица, и не станах Кака-Здравка, както казваше той за барабанистките, живея с музиката и без нея не мога. И не мога да слушам музика тихо! Мога да работя някаква нетворческа работа, но мога да го правя само, ако слушам музика и около мен има артистични хора. Ако не са артистични, то поне трябва да пият и пушат и да имат поне малко елемент на екстремност, на различност.
Докато не стана дядо. Дядо на Ювиги. И не спря да пие. И не подари отговорността за тялото си на циничното лекарско съсловие. Тялото му остана за експериментално боцкане, но това, което никога няма да усетят, е духът, който притежаваше това тяло.
Духът, който ме научи какво означава истинска любов. Един единствен урок човек трябва да даде на децата си и той е какво означава да обичаш, да обичаш, да бъдеш обичан. Той до последно си остана чисто дете. По християнски... И е човекът, който ме научи да обичам истински. Без очаквания, без разочарования, без его, без собственост, без натрапване. Чисто, дълбоко и спокойно. Не мога да кажа, че ми е дал някакъв занаят, че ме е научил на нещо друго, освен да свиря "По горската пътечка" и някой и друг удар по малкия барабан. Но ме научи, че не е страшно да си различен. Изключително трудно, да, но не и безсмислено.
И не знам как да ги напиша тези неща в Уикипедия, така че да не ми звучи скучно.
Също имах поръчение от майка ми, без която този уникален човек нямаше да доживее до 65, да направя някакси известно това, че той не е единственият съсипан от ВМА организъм. Не е! Имат си в болницата вътрешноболнична инфекция, за която си траят. Предпочитат на входа да казват "Защо го водите тук? Защо го водите чак сега? Ние нямаме кабинет/специалист/легло!", вместо да кажат, че е опасно човек с неработещ почти черен дроб да се задържа из техните етажчета и в техните некомпетентни ръчички. Или, като знаят, че такива ги дробят и че хич не е изключено наистина да са сгафили, поне да се опитат да се държат прилично, да вкарат някакъв морал поне на физиономиите си, ако не и в душите си. Вместо да спорят с хората на вратата има или няма проблем. А дали не е възможно самите те да не знаят що за проблеми имат в болницата. Защото един от друг се крият, правят си интриги, сплетни, става дума за пари, власт, овации, "д-р" вместо първо име, единият да не намаже с почести за сметка на друг, да не секнат някакви кинти за болницата, която всъщност е също толкова прогнила, колкото и всички други неща на тази територия. Сега чие "присъствие" трябва да премахнем от плещите си, та да можем след време да се наричаме гордо българска нация?
Знаех, че татко ще си отиде след време. Той не се беше предал. Ситуацията беше "А-леле-мале", но никой не вярваше, че може да го повали поредната бактерия. В моите очи всеки ден от миналия октомври му беше подарен. Не беше честно да си отива сам, сред експериментаторите с човешки тела обаче. Стените да се обвиват бавно в мъглата около една врата и без надежда дори телефонът да звънне, защото някой му го е отнел от страх.
И ще направя всичко, което ми е по силите и във възможностите такова нещо да има все по-малък шанс да се случва. Да имам надежда, че нещата все някога ще тръгнат нанякъде, където има по-малко омраза и много повече любов. Защото



All You Need Is Love





 



3 коментара:

  1. Когато за първи път чухме Стив Смит на живо в София, Донко се разплака - беше до мен! Но сълзите му бяха от радост и щастие, защото Смит е един от любимите му музиканти! А като слушам това интервю на Стив, сякаш слушам Донко - направо е шашкащо колко общо имат гениалните хора:
    https://www.youtube.com/watch?v=7dMjrlsHulc&fbclid=IwAR2NGs0-mfFHVfnLqQNIo9dTd3Dn63KICCVOcOvuz8ZeuRNp0PGpBxKT82g

    ОтговорИзтриване
  2. Нямам думи Жожо. Каквото и да кажа няма смисъл. Раната остава. Толкова ако,... Но няма смисъл.

    ОтговорИзтриване