сряда, 9 август 2017 г.

Независимата жена

Външно те са спокойни и невъзмутими. Крият в себе си мистично мислене, притежават омагьосваща сила и власт над мъжете. Имат трезв поглед върху живота, но когато дойде време да се действа, се проявяват техните специфични наклонности – те доверяват повече на сънищата и предназнаменованията, отколкото на реалността. Пък и реалният живот ги занимава повече в своите крайни проявления, отколкото в спокойното си течение.
Вътрешната свобода не позволява на тези жени да се примирят с посредствеността, с делничността на живота, с неговите стереотипи и зависимост от някого или нещо. Такива жени отстояват своята независимост във всяка ситуация, каквото и да им коства това.
Освен воля, те притежават и още нещо – сексуална проницателност, позволяваща им да разбират мъжката психология. Бракът обаче в обичайния смисъл на тази дума не е самоцел за тях. Те лесно могат да минат без него.
От друга страна, именно те са способни да поддържат чувствата свежи, способни са на най-голямото в брака – на идеалната хармония във всички сфери – духовна, сексуална и материална.
We’d rather spend an hour each with a hundred people than spending a day with one. We believe in having ‘options’. We’re ‘social’ people. We believe more in meeting people than getting to know them. We’re greedy. We want to have everything. We get into relationships at the slightest attraction and step out, the moment we find someone better. We don’t want to bring out the best in that one person. We want them to be perfect. We date a lot of people but rarely give any of them a real chance. We’re disappointed in everyone.

"Спокойствието е най-голямата проява на сила."
Пър

четвъртък, 22 юни 2017 г.

Сънувах, че съм черно извънземно. Висока, хубава, с нещо като коса назад и с много сребърни очи. В този сън се гледах през очите на любовта. И бях негова жена. А той беше командващ. Гледаше през голям прозорец, докато аз го чаках под завивката да ме целуне. По-предният сън в тази нощ беше една нежна прегръдка с Жасмина. Имаше и някакъв сън с Караджов. Заради извънзената ми визия сега бледнее споменът, но май сънувах и Гонзо. Това всичкото беше в нощта на отвореното небе, когато човек си сънувал едва ли не бъдещето или бъдещия партньор. Аз явно настоящия. Бяха все хубави сънища, а и най-много ми хареса този с настоящата любов, естествено. Нищо естествено няма в нея - от една гледна точка е абсолютно банална и нормална, от друга страна - такива идиоти като нас трудно можеш да срещнеш. Той е единица мярка, явно съм и аз. За себе си не съм го чувала открито. Но предвид какво си мислят за мен дори най-близките ми хора (пък било то и хора, които реално нямат шанс да ме познават истински, защото винаги са си имали в главите образ, на който не съм отговаряла), е твърде вероятно да покривам характеристиките на класическа черна овца. Това разбира се, най-меко казано. Среща се и като персона нон-грата. За щастие това се дължи всъщност на това, което излъчвам и което е диаметрално противоположно на това, което хората от мен получават. Аз давам свобода, атмосфера, енергия, любов, оптимизъм, а те получават енигма. Защото никой не може да получи свобода, ако няма рецептори за нея, нито любов, ако всъщност не иска любов, а обвързване или битовизми. И не получават май това, което си мислят, че искат. Също се среща често мислене за мен като за човек, който най-вероятно иска това и онова, пък аз нищо не искам. Освен да не съм сама, ама не го излъчвам и постоянно съм оставяна всъщност да съм мноооого сама. Че то нали съжителството и каквото и да било там, си идва и със задължения, пък аз не ги изпълнявам. Или повечето си мислят, че не бих ги изпълнявала. Сигрурно затова съм приятел с хора, които са точно това същото. Самодостатъчни сме си. Ама не, защото така го искаме, а защото така се получава. Защото никой всъщност не иска да плати цената за истината и за свободата. Па и то каква цена - понякога си се гледам и виждам един усмихнат търтей, който не става за нищо, но през 2/3 от времето мрънка, че не се случват постоянно някакви веселби. Но пък през повечето време виждам в себе си, за щастие, извънземното, което сънувах и това ми харесва и някак ме успокоява - дори да си стоя сама и доста вбесена на безумицата в тоя свят, съм си аз и не сключвам унизителни сделки с никого за това.
Оф, схвана ми се гъзА от седене.
А Кхани вчера за трети път наводни коридора пред банята и след като му казах, че трябва да престане да го прави, защото ще развали гардероба, който е нов и се намира във въпросния коридор, заяви, че не трябвало да бъде там гардеробът. И че не трябвало да е там банята, и че той е тъп (Кхан е тъп) и явно никога няма да бъде щастлив. По този повод се сетих как Лидето се оплакваше от Калоян и мъките й с това да го накара първо да се къпе, после да излезне от банята и въобще. Те двамата още не са стигнали до абстрактните житейски понятия "щастие" и "глупост" и каква е връзката между двете. Ама след миене на под хич не ми беше до философстване посред нощите. И сега само ще се пробвам да огранича щастието на детето в името на това повече пари да отиват за храна и веселба и по-малко - за вещи. И като се замисля, че аз все пак давам изключително много свобода...

четвъртък, 26 януари 2017 г.

Май...
Започна с ясно решение повече да не продължавам така, да замина, да намеря мястото си, но за начало да сменя работата.
Смених я! С леко ефектно напускане на предната и с много любов от предишните ми колеги. Една от тях ми се обади за Коледа и аз много се радвах да я чуя. С другите разменяме снимки и мисли в мрежата. Бях военна, взех назаем тамън два чифта кубинки. Едните и сега са ми на краката, защото приятелчето ми ги подари. Аз и без това яко ги подносих.
След което отидох да работя на много по-читаво място, но ми липсват хората. Определено ми липсват.
След това разбрах, че няма да се получи това с живеенето в друга държава. Бях го казала на Кахни. Казах го и на любовта, но истината е, че нямам особено желание за това. А и, бидейки стрелец въпреки всичко, не съм толкова любопитна за местата по света. Защото ми е интересно как хората живеят и се веселят, но ме зарежда основно и само самото пътуване. А то се постига и по-лесно. И осъзнах, че енергията, която получавам тук, най-вероятно няма да получа никъде другаде. И че ако сега се чувствам сама, не знам колко по-самотно и скучно ще ми е там някъде из този огромен свят, пълен с гледки и празен на любов. Защото имам нужда основно от усмивката и топлината в очите, които ме гледат с обич и обожание, независимо какво съм направила, казала или не направила и не казала. И макар да получавам твърде малък фрагмент от нещото, от което имам нужда, все пак получавам. Докато всъщност съм свободна.
Свободна да експериментирам, да пробвам, да дишам, да живея, да се смея, или да плача и никой да не страда от това. Самотата е да не трябва да се съобразяваш с никого.
Самотата е да усетиш, че нещо прекрасно се е превърнало в рутина още преди да стане наистина нещо смислено от него и за това не си виновен ти. Да знаеш, че някой се е отказал от теб, защото се е налагало да си наруши капсулата на комфорта в момент, в който не е бил готов за това и да знаеш, че твоята мисия като цяло е не на един, а на много хора да показваш, че капсулата на комфорта им е всъщност затвор, в който се давят в собствените си отрови. Но те си остават там. Късметът ми проработи за кой ли път. Но, колкото и да го отчитам като късмет, болката си остава.
А тя беше с мен цялата тази година. Беше хубава година за мен конкретно и изключително лоша за много хора около мен, което нямаше как да не се отрази и на самата мен. Искрено се надявам тази, която идва, да е в пъти по-добра или поне аз, която нямах някакви сериозни сътресения през 2016-та, да видя повече светлина през 2017-та. То това е нож с две остриета за мен обикновено. Всяка секунда красота в моя живот се заплаща с твърде много болка и почти се обезсмисля, но не бих живяла и миг в сивотата на удобството да нямаш болка, но да нямаш и красота. Защото обичам да обичам, а когато обичаш, боли. Боли, дори когато знаеш, че човекът, когото обичаш, не може да се стопли от твоята любов, защото не можеш да му я покажеш. Но това, че не можеш да я покажеш, е твой проблем, а е твой проблем, защото го мислиш. Но пък, ако не мислиш за любовта, за какво друго има смисъл изобщо да мислиш? Дали за работата? Или за ремонтите на къщата? Или за почивните дни? 
Единствено нещата с маам се позатегнаха сериозно. Започна се още през януари, когато се скарахме в Банско и с Кхани си тръгнахме по нощите, оставяйки я там. Толкова ме ядоса, че ревах почти през цялото време по пътя заради това, че съм безсилна да я накарам да има повече вяра. Тя просто не вярва в способностите ни - нито моите, нито на брат ми, нито на никого. Обвинява ни за неща, за които всъщност е тя виновна. И от тогава основно нещо сериозно сес счупи в отношението ми към нея. До тази караница дори си мислех, че можем все пак да живеем заедно с нея в единия апартамент и да оставим татко да живее спокойно в другия. Това няма как да се случи. Тя не е човекът, който ще се съобразява с когото и да било. Работата е там, че аз също. Или по-скоро бих могла да се съобразя с някого, с когото деля леглото си, до голяма степен и с Кхани, но с никой друг. Главно, защото знам, че винаги съм поставяла спокойствието и веселието на първо място и те са били водещи приоритети, много повече от ценности, вещи, занимания.
После тя реши, че все пак не може да живее с татко и тръгна да прави ремонта на апартамента, в който трябваше да се преместим аз и Кхани, евентуално и Ипо. Направи го. С много нерви, също така адски бавно и като че ли с голямо нежелание. Направи го, а дори не знам защо толкова държеше все пак да го направи, като беше ясно, че не го прави за себе си. Но хем не го правеше за себе си, хем не ни остави сами да се оправяме и да не се нервира толкова. Пак заради бясната й убеденост, че за нищо не ставаме.
През всичкото лятно време също така, един месец по-рано от очакваното от мен, реши, че баща ми не можело повече да гледа Кхан и трябваше да го пусна на лятна академия. За него беше хубаво, но пак беше вързано с неразбории, главно парични и организационни. Оправихме се. Даже ходихме няколко пъти на море. Тази година наблегнах на Созопол. Така се получи. Всеки път почти любовта казваше, че ще дойде. Единият дори беше отишъл всъщност, но не благоволи да сподели. Аз отново бях не особено добре този точно път - бяхме с Кхани, бяхме сами почти (защото спахме на различно от другите място и се събирахме по кръчмите само). И, гадното е, че отново ме връзваха изказвания от сорта на "Това, което имаме ние, го пожелавам дори на враговете си, защото е най-истинското нещо...". Гадно, защото хем са истински, чувствата, мислите, желанията, хем не са предназначени за този свят и този живот. Любовта е абсолютно истинска, неоспорима, вечна дори, но не е достатъчно, за да мина аз в света на безметежното щастие. Явно не ми е там мястото. Твърде много черно има в мен и то трябва да си изпълни мисията. То трябва да остане живо, за да не остана аз сива за самата себе си. 
После любовта пострада. Пострада така, че си мислех, че знакът е за мен, че аз трябва да се откажа, че всичко трябва да свърши. Но отново не успях. Не мога да откажа това, което имам към него. Не мога да го спра. А и не искам, не и докато той също не може. И всъщност знакът си е бил за него. За порфеден път отминат и неотбелязан като това, за което всъщност ставаше въпрос. Но животът е пред нас. Докато аз получавам своите знаци и ги слушам, все някога ще се вслуша и той. А аз дори да нямам търпение, нямам кой знае какъв избор. Направих поредното море, на което страдахме заедно с Филип, всеки за своето. Беше много хубаво море.
Ремонтът не беше на очаквания етап, но не зависеше от мен. Затова пък и баща ми се оказа по-болен от очакваното и това запрати майка ми в поредното не особено изгодно за всички решение. Но поне аз и Кхан, след много мрънкане, цупене, скандали и затворени телефони, сме в стария апартамент, вече мой, а те са в нашия стар, но по принцип нов.
Кхани изпразнува един имен ден - Halloween, като така май го отбелязахме. Мисля, че е време да направя и откриващото парти вече, независимо количеството не мой багаж и липсата на гардероб в моята стая. За там има идеи, които, за жалост, трябва да осъществя почти сама и ще отнемат повечко време.
Поне разпределихме котките - пуфкави на черни. Пуфкавите са при мен. Черните - при тях. Но балансът на пикните си стои непроменен.
Всички мамути пукнахаа.
Трябва да се развивам. да правя нещото, което усещам, че е моето. Сега не го правя. И не знам кое е това нещо, но знам, че ще го намеря скоро. Защото имам супер много свободно време, а времето в моя случай е мисъл. И да почна да пиша. Да пиша неща, които и някой друг да иска да чете, не само аз, не само мен, не само моите години и лудости. По въпросите за прежалената покъщнина и щастливото детство си мислех, че говоря с Лидето, но всъщност говорех с моето си дете. И май не съм много по-различна от Лидето. Е, донякъде само.

сряда, 23 март 2016 г.

Време е...

И аз не знам за какво. Е време...
Времето е китайски ресторант.
Това ми беше една отдавнашна мисъл, която все още не разбирам, но май скоро ще я разбера. След около 40 години.
Сега ме ядат нерви. Необясними и непобедими.
От известно време насам се замислям дали да не напиша в някакъв тукашен текст като що за човек виждам себе си. Да си го имам написано, ей така, за всеки случай и после някой, като каже, че си мисли еди си какво си за мне, просто да го препращам.
Заиграла съм се с една игра, направо нищо друго не ми е интересно. Останахме с детето вкъщи и аз изобщо не се чудя какво да правя - прави ми се играене. Дори не ми се ходи по барове, което е обикновеният сценарий. Видиш ли, вместо да ми се стои вкъщи с малолетния да си кукаме заедно. Отвратителна съм май, ама то това е било винаги случаят. Никога не ми е било интересно да играя на бебешко-детските игри. Изключение правеше само легото с брат ми. Основно на лего играехме. Другите неща, които заместваха някак легото, бяха ръбчето и стражари и апаши в квартала на баба - център столичен по някакъв начин, макар че винаги вървяха спорове дали кварталът на другата баба не е по-централен. И рисуването. Рисуването си остана завинаги неизживяната мечта да се занимавам с нещо, което няма нищо общо с този свят. А днес не ми се и рисува. Много отдавна се усещах много недоволна от начина, по който рисувам, от това, че обикновено не мога да нарисувам нещо точно така, както си го представям, но пък влагах много от душата си в картините. Рисуваше, а и продължава да рисува, основно душата ми. Тя същата е и тази, която общува с хората. Никой да не си мисли, че като говори с мен, говори с очите ми, с устата ми, с акъла ми - те не го усещат, усеща го само душата ми и тя е някъде вътре. Усещам я малко над стомаха и по-към гърба. Когато тя усети някого, акълът, очите и ушите се включват на пълна мощност, ама след време. Може и да не се включат. Може и да няма нужда. По-неприятното е, когато не се включи душата. Това никой не го усеща.
Никога не съм била особено популярна и въпреки това в детската градина имаше едно момче, което си ме харесваше, после бяхме заедно в един клас. Първата ми подарена роза. Даже не си спомням дали някой след това ми е подарявал роза със същото значение. Подарявали са ми други цветя, но не и роза. То и аз ги обичам всичките и не държа точно на розите. Но знам, че розите са част от принципите, вкарани в главите на другите. Имаше и едно момче, за което ми беше казано, че е влюбено в мен. И това беше май във втори клас. Може да е било и трети, кой знае, аз не знам, а и няма значение, защото той сам лично на мен нищо не ми каза. Още се виждаме случайно по улиците и си разказваме какво се случва с останалите първи съученици, с които не сме изключили контактите. После класът преживя емоциите по бъркането в панталоните и първите напивания, както и цигарите. Това всичкото в обратен ред. И не е като да бяхме големи, направо си бяхме малки. Ама центърът на София си беше център и по кварталите нямаше нищо интересно. Дори магазини почти нямаше. Но най-вкусната вита баница я правеха на пазара в Дружба 1. И бозата си я биваше. Последно пих боза с кеф '96-та в Созопол. И никога повече. Две години по-късно реших, че трябва да приключа с гладния си поглед към храната и със способността си да ям по много от нещата, които харесвам. Това ми решение мога смело да твърдя, че беше продиктувано основно от целоживотното ми дотогава натякване колко съм лакома. Другите неща, с които се пробвах цяло детство да се преборя, бяха мързелът и глупостта. Всичките някакви химери по-скоро, призраци, дебнещи ме в нощта - да не стана като баща си, да не стана като баба си и леля си. Сакън, много е лошо да приличаш на лошите примери. Ама какво да правим и като не приличаме особено много на добрия пример?
Оплескано ми е в главата. Не е това моят модел на споделяне на мисли. Стои отворен прозорецът трети ден и аз не мога да се стегна да мисля. Играя на игра, представяте ли си. Рядко ми се случва, но помага за изчистване на главата от всякакви тегоби. Изгонва и трудното обмисляне на планове с твърде много неизвестни. Като малки с брат ми имахме електронни игри и не си спомням дали той превъртя неговата, но аз моята я приключих. След това направих същото и с тетриса. Няколко години по-късно. Зодияците твърдят, че съм хазартен тип и още - от хората, които обичат отборните игри. Обаче тук изобщо се разминавам с обичайната картинка за стрелеца - хазартът ми е чужд, а отборните игри ме дразнят, защото не обичам избиването на комплекси, доказването на величие пред другите и взимането насериозно на абсолютно несериозни неща като това дали ще се вкара гол, или ще се бият другите. Като играя, го правя само за удоволствие и докато ми доставя удоволствие и като че ли нямам достатъчно търпение за всичко наречено хазарт, както и за всичко, за което много хора много се впрягат. Може би, защото изначално обичам хората около мен да се чувстват добре и ме напряга всяка възможност нещо, което аз правя или съм направила, да ги нервира и бързо го зарязвам в името на околното добруване. Някак по-важно ми е да е весело от това да съм спечелила на някаква игра. Имам други начини да си самодоказвам нивото спрямо останалите. Обичам покера, защото най-малко е играта на късмета при него и е интересно да наблюдаваш хората, но по същия начин, както и при другите игри - нямам търпение да го играя с часове, а и когато някой вземе много да се нервира, инстинктивно му подавам топката, за да се поуспокои и така неминуемо излизам от играта. Това с търпението ми е една от основните движещи сили в живота. От една страна съм безкрайно търпелива спрямо хората, но от друга страна, трудно мога да се удържа на едно място повече от час, според зависи от това с какви хора съм заобиколена на въпросното място. Моментите, в които нещата стават прекалено спокойни или мълчаливи, са тези, в които аз изчезвам. Или, както напоследък правя, играя. Защото нищо друго не остана възможно - нито четенето, нито рисуването - всичко е окупирано от детето. Детето извън мен и детето в мен. Музиката е сериозен фактор, но почти не останаха места в София, на които музиката отговаря на емоциите ми. И никой да не си мисли, че под качеството на хората около мен разбирам да са добри, положителни, спокойни, напротив. Може би заради вътрешното си спокойствие и лежерно отношение към нещата от този живот се привличам от будни, неуморни, живи, непокорни и диви хора.
Било сега точният момент за равносметка, за да се даде посока на следващите 18 години. Леле, ако не си дам хубава насока, и следващите 18 ще са цикъл. Пък то, цикълът май ми харесва. Защото това си е моята чернилка - най-обичаните от мен и чувствани близки души са по същия начин като мен черни. Не са песимистични, не са сдухани, а просто такъв е погледът над нещата - нещата са скапани и ние не можем да ги наречем цветни и шарени и прекрасни, защото просто не са. Ние ще ги покажем точно толкова грозни, колкото са, а след това ще кажем, че всъщност не ни дреме от това и точно това ни привлича и ни прави това, което сме и че всъщност се чувстваме живи, когато сме сред лайната, защото всичко друго е по някакъв начин изкуствено прекрасно и ние инстинктивно се гнусим от това маскиране на нещата. Трудно е да си такъв човек - трудно е да гледаш нещата без филтър, но в същото време да оставаш усмихнат и функциониращ, да се грижиш за тялото си, да се грижиш за духа си. Някак няма смисъл, но такива сме ние - на нас смисълът ни е вътре и ще го натикваме в главите на околните, колкото дълго можем.
И е основен проблем, мой, осъзнаването, че може би не съм на този свят, за да постигам нещо за себе си, а за да давам на другите. Или поне такова ми е желанието. Докато бях на 20 и, все си мислех, че животът ще ме срещне с някой, който да ме отърве от собствените ми размисли и ще ми даде насока. Това не се случи, естествено. След това си мислех, че ще ме срещне с някой, до когото да бъда и да движим заедно напред в живота, независимо с какво се занимава - важното ми беше да съм заедно с някого и да помагам. Това също не се случва и от това, като че ли, ми е по-тежко от първото. Тогава се усещах безчувствена, студена някак - изгледах много пъти "Развратникът" на Лорънс Дънмор и то основно заради кадрите, в които Джони Деп казва: "I cannot feel in life. I must have others do it for me here in the theater." Имах чувства в сънищата си, а в мечтите си се виждах самотник, обичана от още по-странен и студен мъж. Но всъщност аз съм май самотникът - странен и студен и колкото и нестандартни и трудни характери да срещам, оставам най-тежкият такъв. Свикнах с това, но вече не съм толкова безчувствена и нещата станаха по-трудни. Причината много неща да не ми се получават е в мен, но себе си не мога да променя в тези черти, които биха подействали за придвижване на събитията, които ме вълнуват. Защото съм опитвала и не мога. Мозъкът ми е кодиран да работи по определен начин, а преди 18 години му беше заложена и програма, според която мисленето му, колкото и абстрактно и философски насочено да е към гледане на случките от всички гледни точки, трябва да е съобразено само и единствено с интуицията и усещането на сърцето. Колкото повече съм слушала сърцето си, толкова по-правилни са били решенията ми и не съм съжалявала за нито едно от решенията си, продиктувани от интуицията и душата. Слушам си душата, колкото и да е черна тя. Колкото и да е дълбоко свързана с разочарованието, със знанието, че никой не е длъжен никому освен на себе си и това е изключително самотно, но правилно и че човек може да бъде добър и да прави добро без да го налага на тези, на които иска да го направи, и без да очаква нищо насреща, а зло не е необходимо да прави, защото то си вирее съвсем само и си намира само местенцата, толкова е и светла и усмихната и знае, че във всичкото това няма нищо страшно и лошо. Знае, че на този свят няма нищо лесно, всичко е изключително сложно, но не е задължително да знаеш колко е сложно, за да му се наслаждаваш и да пиеш от живота, да поглъщаш жадно всичко, което ти се дава, защото това е най-истинското нещо, което може да ти се случи изобщо някога във времето и пространството.
Време е да кажа каква съм, за да ми е ясно, но няма да го направя и този път.

понеделник, 18 януари 2016 г.


Намръзнах се в дългия си опит да се прибера успешно, минавайки през центъра на София. Не ми се прибираше просто, но и нямаше къде да отида. Изчерпах си и приятелите за разговори. В пет и половина в София няма нормални пияни. Ако има пияни, то те не са от моите със сигурност. То всъщност в София няма моите. Не съм сигурна все още за света, но в столицата като че ли вече няма какво дори да търся. Всичко винаги е през едно перде разстояние - хем го виждам, хем го чувам, почти мога да го усетя и да го помириша. Но само почти. Не е моето. През пердето се прокрадват някакви замъглени образи. Понякога някой се приближава толкова близко, протяга ръце, но никога не вдига воала - никога не се знае дали зад него няма да изскочи някое чудовище. И колкото и да протягам ръце и да плача, през пердето никой не може да види сълзите, да чуе риданията, вижда само уродливи крайници, сякаш идващи от преизподнята.
Опитвам се сама да се разбера що за изчадие съм. Постигнах някакви прозрения, но посоката ми още не е ясна. Къде отивам, какво търся, защо съм постоянно в движение, в трептение, в очакване нещо да се случи и почти предизвикването му? Трябва да влезна в банята и да се стопля, за да мога изобщо да си продължа мислите.
Само сърцето ми е топло.
Блуждаещ, проницателен, дисекциониращ ум, постоянно търсещ точките на пресичане. Пресичане на интереси, на съдби, на случки. Кихнах и си изкихах жлъчката. Една постоянно наблюдаваща душа, приемаща с усмивка и желание за помощ всичко около нея, но най-вече безкрайно привлечена от онези действия, предизвикващи промени в околните. Дори не знам как да си го кажа. Пиша го за втори път, лятото ме питаха. Винаги търся да ми е интересно, спокойното не е за мен, спокойното ме изморява и угнетява, защото бързо решавам, че е скучно, че нищо не се случва и никой не върви наникъде в мига, в който му харесва. Това не е редно. Дори хубавите мигове си имат край и след този край трябва да следва израстване или размърдване ако не за друго, то поне за следващия хубав момент, който да е и по-наситен и по-пълноценен и по-жив и по-бавно отшумяващ. Търся души, неспокойни като моята, непримирими, неуморими и търсещи. И гледаме все с едни очи в този свят и с още едни очи - в много други светове. И тези другите очи са също толкова виждащи, а даже и повече. Сигурността на този свят не ме блазни, ако не върви ръка за ръка с постоянния досег до много други светове. И понеже съм ужасно интуитивна и чувствителна, когато знам, че в другия има много други светове, които той обаче пази само за себе си, страдам ужасно. Страдам, защото знам, че стоя на входа и не ме пускат, нямам билет, а и обикновено не получавам такъв, защото имам ужасните ръце на чудовище и викам като бяс, но вместо сама да извършвам движенията, вместо сама да предизвиквам нещата около себе си, гравитирам около други. Как да обясня, че съм най-големият бохем, когото познавам, когато дори не пия. Да, не пия, но обожавам хората около мен да го правят, обожавам всички моменти, в които всеки около мен вижда нещата и по друг начин, а не само по ограничения ежедневен метод. Ако можех, имах право, щях да карам хората около себе си да пият, да пушат, да танцуват, да се отпускат. Но на тях им е много трудно да се отпускат около мен. Наранявам го с това, че си стоя на моя свят и наблюдавам техните, а те си мислят, че не мога да ги видя, нито разбера. Стоя си на моя свят. И там е самотно. Винаги съм искала да имам много хора около себе си, постоянно, приятелите ми винаги са били добре дошли у дома... Никой не идва... Дори гаджетата. Сякаш домът ми е непробиваема крепост, от която няма измъкване и никой не смее да се намери вътре, за да не остане завинаги заклещен в огледалото. А аз да се гавря с тях със смразеното си, пресметливо сърце. И да сътворявам наяве страшните кошмари, сънувани някога в детството.
А не спирам да сънувам любимите си хора. Тези, които никога повече няма да звъннат, които никога повече няма да ме докоснат, или да ме допуснат до вратата си.
Сега разбирам защо не искат да имат снимки с мен - защото аз се измъчвам да си ги гледам, да продължавам да си ги обичам, когато не искат да имат нищо общо с мен. Дали съм мазохист, дали не трябва да изтрия всичко? Уж го правя за бъдещите моменти, когато ще искам да видя нещо от преди, нещо, което да ме свърже с човека, който съм сега, с който съм била или... Но знам, че изобщо не съм носталгична и всъщност изобщо не желая да гледам сега снимките на бившите, дори тези, на които ме има мен с тях. Като че ли важна си оставам само аз. А и по-важни са спомените, не картинките всъщност. За картинките пък си има професионалисти. Отдавна не влагам нищо в тях. Но си ги пазя. Сътворявам си някаква гледна точка, от която всичко, което ми се е случило, е било оптималното, което е можело да ми се случи, а аз съм направила всичко, което съм можела да направя и едва тогава е настъпил краят, не и преди това, не и когато аз съм гадната. Не желая да гледам и себе си преди, защото знам, че тогава съм се харесвала, а сега, като се видя там, само се критикувам, не съм си типа. За щастие това се отнася само за миналото, постоянно за миналото. Сега си се харесвам, харесвам си и бъдещето - все пак то е една мечта, в която аз продължавам да съм леко ексцентрична, тиха бунтарка (често не чак толкова тиха), нестандартна за повечето и недостатъчно шумна и ярка за другите нестандартни. Неспокойна, неуморна, жива!

вторник, 22 декември 2015 г.

Време е


Всъщност годината беше прекрасна. Аз съм луда!
Как си Жо? Сложно за обяснение. Искам да обясня, но и не искам всъщност никога да обяснявам. Като че ли няма никакъв смисъл. Тази година, за разлика от предишните, доста съм писала. Писах и много писма. Писма, писма, писма... Приятели, приятелки, приятели, приятелки, предатели, предателства, разочарования, музика, много музика, изолация, болести, танци, танци, танци. Бягство от меланхолията, бягство от безсилието и безперспективността. Но не стабилно бягство, не борба, а просто игнориране на неприятните миризми в носа. Мирис на пот, на гнило, на изостанало и нещастно, на мързеливо и загубено.
Стоя си пред монитора и ми е едно скапано. Гушнах се в синята жилетка, дългата, която си купих за подарък от леля за миналия рожден ден. тази година ще си купя парфюм. Защото всичкият ми свърши преди около два месеца. Все ми е тая. Мога и без всъщност. Но е хубаво и да си имам все пак някакъв. Може би. Не знам. Няма никакво значение... Като че ли... Не правя нещо, което да ме прави щастлива и нищо, което си купувам, не може да ми даде удоволствието от живота. Защото не правя нещо, което да ме прави щастлива. Отново чувствата са в сънищата. Отново животът е в сънищата. Нищо не получавам наяве, нищо не давам наяве. Замотана в собствените си разсъждения и идеологии. В мечтателското си съзнание. Обзе ме самосъжаление, отново. Трябва да приключа нещо, което за пореден път не желая да приключа, а не виждам никакъв смисъл в него. За щастие единственото безсмислено нещо, което не може да бъде приключено, е животът. Всичко друго си получава шута по един или друг начин. Но от това на мен не ми става по-щастливо, а напротив. Спокойствие, на кой му трябва спокойствие? Спокойствието не е за живите.
Чувствам се бясна и натъжена от това, че съм бясна. Вместо да открия красотата в гадорията около себе си, аз виждам гадорията в красотата около себе си. А съм снабдена с огромни розови очила.
Поредната тъжна сутрин. Дори гушкането в кревата не може да избута меланхолията и неизбежността на случките в живота. Не се променям, ето това е истината. И нищо в живота ми не се променя. Цикличността си върви и си върви и си е все така от много години вече. Ясно е, че аз трябва да направя нещо, но не знам какво. Дали не трябваше да се откажа от правото? Дали трябваше да не слушам баба си и да наблегна на рисуването още тогава, когато в собствените ми очи всичко изглеждаше кафяво, безформено и грозно? Дали не трябваше да се науча да вярвам повече в собствената си безценност, отколкото в безценността на другите. На всички онези, които в очите ми изглеждаха по-готини, по-умни, по-идейни и находчиви, по-работливи и по-игриви.
Тъжно ми е.
Спокойно ми беше по Нова година.
Обожавана съм.
Това не се е променило. Няма да се промени никога.
Това не ми помага. За първи път в живота си се сблъсках с най-бясната селяния на този свят. И мисля, че реагирах по най-правилния възможен начин. Сега, близо една година по-късно на същата селянка й се случи същото почти, като й го причини една явно още по-голяма селянка и от нея. А аз нямам никакво намерение да й припомням какво е натворила една година по-рано, за да не ми говори сега врели-некипели.
Трифон зарезан на сватба, весела сватба, бясна сватба. Няколко дни по-късно и една странна двойка също се ожениха. Продължават да са разделени. Делят ги хиляди километри. И на мен ми беше обнадеждено, защото си мислех, че щом те го направиха, значи и на мен може да ми се случи. Но истината е, че никога не съм искала да ми се случи. Бях в определени отношения, които, заради това, което усещах, знаех, че мога да го искам. Но не го исках, защото не е моето и никога няма да бъде. Аз не исках да се женя и не исках да ставам майка. Върнах се назад, много назад в мечтите си. Когато бях на тринадесет. Тази година на много пъти се връщах към онова време, когато реших, че първостепенна важност ми е да стана човек и нищо друго няма значение, а за ставането човек трябваше да се науча да не говоря и да не чувствам. Защото няма как да си добър с хората, когато ги оставиш да ти влияят на настроението, когато ги оставиш да ти се качват на главата, когато чувстваш, впрягаш се и се притесняваш за всичко. Когато се оставиш да мечтаеш техните мечти и да очакваш те да ги осъществят, докато всъщност те живеят живота на други. Объркано и оплетено, но стигаш до мястото, на което искаш да дадеш всичко от себе си, но никой не иска всъщност нищо да даваш и не иска нищо да получава от теб, за да не ти е длъжен.
Беше ми някак спокойно, защото знаех, че независимо от странността на ситуацията, част от която съм, съм достатъчно силна и да я задържа, и да я променя, защото истината е, че това е една много подходяща за мен ситуация.
И се прамени. Не бих казала, че аз се промених. Всеки, който ме познава от 20 години, ще каже, че съм същата като тогава. Интересите и мечтите ми също са същите. Нещата, които ме кефят, също. Начинът, по който хващам момента и не пускам, докато не свърши, също си е останал.
И го намерих. Моето безвремие. Моята меланхолия. Моята омраза. Моят бяс. Моята вързаност. Моята любов. Ме намери.
И аз намерих нея и себе си. Не мисля, че съм се губила, но твърде дълго не можех да намеря вътрешния си мир. В някаква степен още не мога, защото има дни, в които нищо не правя, има дни, в които се чувствам като оня търтей, който ме нападаше в студентстването ми. Не го харесвам това създание и то ме яде, но имам явно някаква нужда от него. Предполагам, че точно то ме спасява от ежедневните разочарования, от прегарянето. Грижи се за желязната ми психика и не позволява и в най-черните моменти да си помисля, че аз съм виновна за всичко.
Критикуваха ме преди години, майка ми и бащата на Кхани, че все други ми били виновни. Тогава се почувствах ужасно от това им твърдение. Още ми засяда горчилка, като мисля по този въпрос. Дори не си позволявам да го мисля така, защото една от критиките към мен е и това, че се "мисля" за различна и се "гордея" с това. Да, тази година твърде често ми подхвърляха ехидно, че не трябва да се гордея с това.
И ме привлече моето аз, което не се притеснява да бъде себе си и да казва, че сме луди. И имаше двойно повече моменти, в които се радвах, че съм това, което съм, колкото и да ми е трудно оцеляването по този начин.
И нищо повече не искам да кажа за тази година, освен, благодаря ти, че съществуваш!



вторник, 24 ноември 2015 г.

Работа

Жожо си търси работа...
Жожо не знае каква точно работа иска да работи, защото ужасно много неща са й интересни и освен това са й лесни. Но знае, че всъщност трябва да работи нещо, което я кара да се чувства смислена. Което означава и нещото да е смислено. Ако ще е нещо свързано с ръцете, ще трябва да е изкуство. Кабелите не са интересни, а и водят до затъпяване, пък нещото, което иска Жожо да работи, трябва да поддържа ума й подострен и дори опитващ се да се подостря все повече.Трябва да има стимул да се подобрява и да не спира да се развива. Което означава и работата да не е точно еднотипна и повтаряща се.
Жожо завърши право, но в началото се надяваше да го работи, колкото да може да поддържа изкуството, което й е в пъти повече на душата. Затова, като я питат какво иска да работи, никога не се сеща за нещо, свързано с правото. Споренето със злобни съдийки не й е най-силната страна. Злобните съдийки автоматично не я харесват. Също така допирът й досега с правната материя е бил по-скоро повърхностен, предвид, че се занимава основно с административно такова. Административното не е нито гражданско, нито наказателно и допирът до тези двете е леко меко казано проблематичен. Като я питат, Жожо не казва, че иска да остане в администрацията, защото не иска да остава в администрацията. Не обича строгата йерархичност и има автоматична инстинктивна непоносимост към авторитети. Авторитетът може да е такъв за Жожо, доколкото се държи с нея като с равна и има на какво да я научи. Това е единственият вариант Жожо да уважава. Само един човек на този свят може да се държи пренебрежително с нея и това е майка й, а дори и тя гледа да не си го позволява. Защото всеки може да научи другия на нещо и никого не трябва да подценяваш, още по-малко да принизяваш или да тъпчеш от висотата на шкембето си (например).
Искам да обичам работата си толкова, че да не ми влияят хората. А те на мен винаги ми влияят. Но е добре да ми влияят добре, а не да ме смачкват. И всъщност е добре да работя приятел - независимо с какво ще се занимавам, да го правя в помощ на някого, когото обичам и за кауза, която обичам и която кара всички, които се занимаваме с нея, да се чувстваме живи. Преди години разбрах, че никога няма да се занимавам с анимация, защото някакси в целия ми път към порастването, незнайно как, съм изпуснала моментите, в които е могло да стана страхотен художник, бунтувайки се срещу начина на обучаване на бъдещите художници. Така и не можах да вържа рисуването на натюрморти до умопобъркване и пейзажите с енергията в ръцете си. И рисунките ми останаха странно двуизмерни. Но такива си ги харесвам. Харесвам и картините на още един изключително самоук автор. Въобще, харесвам творбите на самоуките автори. Както и харесвам невероятно количество актьори, които никога не са стъпвали в академия и не са имали одобрението на величията. С музикантите също стои така въпросът. Просто, защото ако не си докоснат в душата, може да ги твориш прекрасно бездушни. Ти ще си имаш и своите почитатели, което е добре. Но не и мен. Преди двайсетина години в разговор с приятелка споделих, че ненавиждам сегашната система на обучение за каквото и да било. Мразех най-много университетите тогава. Аз и училищата ги мразя в сегашния им вид и със сегашното отношение към учителите. Преди се чудех как с това бясно напредване на науката ще смогват да се справят бъдещите деца, които все пак няма да са надарени с по-големи мозъци за поемане на повечето материал и в пъти по-голямото количество информация, достигащи до тях. Сега съм по-скоро спокойна, защото си мисля, че претрупването на учебниците с въпросната, е било абсолютно излишно, защото успоредно със създаването й се е намерил и начин да е винаги достъпна за нуждаещите се от нея и единственото, което трябва да се научат всъщност децата, е как да оцеляват в заобикалящия ги постоянно променящ се свят. Не изключвам варианта с апокалипсиса, който ще изтрие огромно количество от натрупаното, но след евентуалния такъв отново на дневен ред ще е основно оцеляването, а не способността да сътвориш ядрен разпад. Никой още не е казал, че ядреният разпад става за ядене. Като малка завиждах на баба ми, която беше доктор на биологичните науки, а не беше учила за половината от нещата, които караха нас да зубрим. Виждаше ми се безкрайно несправедливо. И сега така ми се вижда.
И системата на оценяване ми се вижда и винаги ми се е виждала безумна. И винаги съм я мразела. И от много години позволява на хора безперспективни в голямата си част, лишени от амбиции и от достатъчно знания и организираност, които да ги направят производители, да се гаврят с нежните съзнания на невинни душици, да ги тъпчат с ботуша на така наречения си авторитет, да си избиват комплексите чрез тях. Като бях малка, си мечтаех да направя учебно заведение, което да обхваща целия процес - от детска градина до университет, от което хората да излизат готови за бой и да нямат нужда от никакъв досег с останалата, подредена от кукловодите система на "образование". Радва ме, че въпреки тежестта, мудността, непригодността и пропагандността на въпросната система, все пак се появяват и хора, които не се отказват никога от мисленето. Не се отказват и от мечтаенето. Просто се раждат винаги и хора, способни да мечтаят и да виждат безброй светове в съзнанието си. Бих искала да работя с такива хора. Защото аз самата не мога да спра да мечтая и не мога да спра да недоволствам, когато нещо не е, както е редно в дадената ситуация да бъде. Такива хора почти не можеш да срещнеш в администрацията, а което е по-тъжно - такива хора няма и на върха й.
Влезнах "Право" и баща ми каза "В него няма никакво творчество." Да, няма никакво творчество в правото. И докато е пълно с хора, които намират разни неща, които да им харесват в ежедневните предизвикателства на тази професия, на мен ми липсва музиката, липсват ми филмите, липсват ми картините, фотографиите, философията, психологията. Всичко е сухо и горчиво. Исках да го разбирам, за да не изпитвам слабост пред него, но в него е пълно с точно онея гадните учители, които обичат да избиват комплексите си над хората, които имат различен начин на изказ от техния и различна гледна точка от тяхната и мен лично ме държи яростта срещу тях. И това, че го разбирам, не ме накара да се чувствам нито богата, нито доволна и сега се чувствам толкова бедна откъм познания за света около мен, колкото никога преди. Да, навсякъде можеш да откриеш себе си, стига да искаш и да направиш пространството около себе си подходящо за теб самия, но от определен момент нататък май е по-добре просто да отидеш в пространство, което ще се нуждае от по-малко префасониране и повече целенасочена дейност в обща посока. Защото не ярост и непокорство трябва да са ми водещият мотив да се занимавам с нещо.
От гледна точка на твореца в мен, ежедневната ми душевна битка е добре дошла, защото ме подхранва с необходимите емоции, за да има какво да ме кара да творя. От друга страна обаче, аз драма винаги мога да си сътворя и е добре да не я виждам на работното си място. В тази връзка се сещам и да кажа, че безразличието към даден колега е също толкова гнусно, колкото и неодобрението. Предпочитам да работя с хора, с които съм приятел, защото разграничението между работата и останалата част от живота ми е трудно - все пак работата е една доста солидна част от живота и не бих могла да държа хората около мен на лицемерна дистанция, правейки се иначе на много близък приятел. Не мога да съм просто добре работещ колега, когато знам, че човекът до мен иска да ми забие нож в гърба, докато иначе много добре си работим заедно. Просто, защото такива са порядките на конкретното работно място. С други думи, способна съм на лоялност, стига да е двупосочна и ако не е двупосочна, съм изключително не добър работник.
И въобще... да знаете, търся си работа. Някоя работа, която да ме обича. И аз да я обичам. И се надявам да я намеря преди да умра.