четвъртък, 18 декември 2014 г.

Complications of the mind





Битката между душата и мозъка не спира, но засега превес взима душата, защото, за щастие, винаги е била по-силна - мозъкът може да борави само с наличните му към момента данни - душата обаче знае всичко и е за предпочитане да бъде слушана много внимателно.
Последната година мога да кажа, че много внимателно си слушах душата. Не, че нещо се промени особено, но съм доволна от това, което съм. Благодарение на един разговор наскоро, проведен с Ицо, който успя да ме нарече пача и без достойнство, след като му казах, че нямам проблем с това, което съм и с пътя си, а той каза, че съм щяла да съм богата, ако съм била на правилното място в момента, се замислих отново за себе си. Но карай, първо годината.

Запознанство със Зорницата - малко спокойно и много прекрасно същество.
Концерт на едно съседче, дето пее по стълбите и извън стълбите и въобще пее с последвало кръчмарстване.
Тържество - служебно - Сиракуза - подозрение в мръсни мисли.
Малко пътешествие из северните земи, една върбова Оставка :)

Коледата невъзможна. Отново софийска, малко роднини, малко барабани и блъскащи се колички. Всички се справиха подобаващо с дразнителите - от барабаните сега стои само най-големият, очуканото чинелче и палките... Скоро и те ще са пътници. Количката остана без зарядно на мига, а и не съм я виждала повече след Коледата. Жалко, защото Кхани си я харесваше. Но за загубата на зарядното нямам никаква вина. Освен може би, че не се постарах да го прибера при себе си.
Стефанов ден - пак в рок бара на бул. "Левски", колкото да се вкисна, че пак са ми спестили част от информацията. Но почвам бавно да свиквам с тая работа - спестяват ми информацията, но и ме уважават. Странна комбинация, не бих казала най-добрата. Петре отново буфосинхронира.
Сега съм гладна и трябва да се яде нещо, но не ми се дори мисли къде и какво...
Някакво новогодишно парти, на което човекът с фланелка на Pantera си отпечата подметките на обувките на тавана... А някои хора основно гледахме телевизия и почти не мръднахме до водата. Сутринта сънувах как Кхани се дави, а никой освен аз не се опитва да му или ми помогне. Искам да го гушна този малък "обичам те". Бяло-сиво и малко синьо... и много мъка. Защото мъката идва отвътре и е продиктувана от липси. Дори не точно хормонални липси. Човешки липси. Липсата на жожовска ситуация. Липсата на жожовски настроения наоколо от много време насам. 
Музиката на това парти отново беше ретро, като изключим персоналните ми любимци: 



(клипът, който ме запалли заради Петър)
и 




Ужас от отиването на работа в такова недоволно състояние, грипът спасява ситуацията. Три дни заспиване след аналгин, но поне не се влача до източна София с цел губене на време и смисъл.


Раздели, раздели, раздели, обществено неприемлива, служебно неприемлива, служебно непослушана. Размисли - хем се маха едното зло, хем нищо хубаво не следва. Заради два месеца самотност получавам помръдване - не, защото заслужавам, не защото това означава нещо, само заради възнаграждението, че оставам единственият, който може нещо да върши. Още една пропиляна година ще бъде, дано не се случи същото и със следващата... Яд ме е, че нямам стимул да правя неща, защото така само си губя времето. Цял живот ли ще се чувствам като търтей? Само чувство е, не е реалност, но в моята глава е така. Моята глава може повече, не вижда нужда обаче. Защото е важно да даваш времето си за любовта, за себеуважението си, за интересите си, за съзнанието си, за тялото си, за приятелите си, за децата си. Не за пари! Парите не трябва да се превръщат в единствения смисъл на развитието - изкарването им започва да ограбва живота, когато дадеш власт на нещата над душата. И в никакъв случай за хора, които не могат или не желаят да оценят това, което правиш.
Любовта не е болест, любовта не е рана. Любовта не е сън. Бих казала, че любовта е магията, енергията, заради която сме живи. Любовта е живот. 


"Дори да изгоря от любовта си,

Пак с целия си огън ще горя!"
И Давид Овадия:
Аз вярвам в мълчаливата любов

Без думи, без красиви обещания,

без упреци, без молещи уста,

аз вярвам само в нямото страдание,

в сподавения порив на кръвта.

Очи, в които погледа не гасне,

докосването нежно на ръце

от клетви, от несдържан плач по-ясно

говорят на човешкото сърце.

Тя всичките прегради побеждава!

Тя - вечен огън и нестихващ зов!

Как нея ще отминеш, ще забравиш?

Аз вярвам в мълчаливата любов...
Гери направиха нов сайт тази година, женски сайт, та преди малко пусна линк към тези стихове. Лятото, в една палатка, с моята любов си казахме, че много малко хора знаят какво е всъщност истинската любов. Много малко хора могат наистина да обичат. Много малко хора са способни да обичат без да очакват нищо. Всички мечтаят за това, но когато им се случи, нито могат да го оценят, нито дори да го разпознаят.
Много малко хора знаят и какво означава приятелство и са способни на такова. Всички си мислят, че имат не повече от двама истински приятели. То приятелството е като любовта - истинската. Но много хора губят истинските си приятели, не осъзнавайки че ги имат. Защото приятелството не е винаги да се съгласяваш с другия и да му помагаш, дори когато прави магарии. Приятелството е много повече от това. Не е задължително да се знаете с някой от детската градина, за да сте приятели, както и не е сигурно, че ходенето заедно на детска градина ви е направило истински приятели.
Тази година се загубихме с много хора - Борича, Деница, Ицо... Със скорпионите - заради тотално различното ни мислене, със стрелеца - явно само аз бях приятел.


Социално неприемливите. Компанийно неприемлливите. Лудите. Лошите. Гениалните.
Очилата.
Шефът... Не можел да поощрява, не можел да хвали... Може, но го прави, когато не го мисли. Не можеш да налееш акъл в глава, която е изпълнила капацитета си и знае, че го е изпълнила. Дори главата да иска наистина да те разбере, никога няма да се случи, защото има непреодолими разлики в главите и колкото и да се опитваш, другата глава все ще намери начин да намери себе си за по-права. Инстинкт за самосъхранение. Тя е права, ти си прав, все тая. Най-правилното е да се разделите, за да не се дразните. Хората са способни да се променят, но не и по пътя. По пътя си слагат капаците и крачат ли, крачат. Накъде отиват и те не знаят. Да ги отклониш, почти невъзможно. Дори любовта е безсилна. Някои твърдят, че нейната цел била размножаването. Bullshit!!! Така би било, ако не бяхме хора. Макар че, кой знае какво е всъщност в главите на животните?
Аз съм твоето момиче, ти си моето момче. Аз съм в Бабин зуб и карам сноуборда на Джуджето

Промени в структурата, промени в съзнанията, промени във вярванията. Един си отива, друг не идва. Втори си отива, никой не вярва, никой не пита. Обида, обида, обида. Розова обида. Обида към човек, на когото не му пука вече или отдавна. Искам  да се махна, не, искам да намеря мястото си, или то да ме намери, защото аз не знам как и къде да го търся. Вече не знам къде да го търся. Знам каква съм, но не знам за какво съм. Нямам шанс за нищо смислено на това място, но не ми се отваря вратата и единственият ми шанс да оцелея е да не спирам да общувам с всички други и най-вече с него. Помисля ли си за приключване, се разревавам неконтролируемо и нищо не мога да направя. Защото това е душата и тя контролира всичко. Или приемаш хората и обстоятелствата такива, каквито са, или страдаш, а и така страдаш, но със сигурност нищо не може да се промени така, че да не страдаш.




Кажи ми честно, харесваш ли ме като човек? Кажи ми, искаше ли изобщо да ме видиш. Толкова ли съм ужасна? Прекрасна си!!! Винаги искам да те виждам. Защо някои хора ни е отредено винаги да сме недоволни и винаги нещо да не ни достига?...
:-* Сънувах те :–)
Сънувах те много пъти.
Сънувам те постоянно.
Имам борд, няма сняг. Няма нищо друго покрай борда... 
Ама според мен не трябва да те е яд изобщо, защото може да те е яд, когато нещо ти не си направила или си направила. Не може да те е яд за нещо, което не зависи от теб. Ама нали се сещаш, че щом той тълкува по този начин нещата, които ти правиш, значи никога не е бил за теб. Защото душите, които са една за друга, се разбират без думи и винаги знаят другият какво и защо прави и какво и защо иска и се разбират, когато не могат да си го осигурят. Цял живот се самонавивам.
Сега, Ден много ми се дразни, защото все съм била говорела за себе си, което означава според нея, че само от себе си се интересувам и т.н. (типично скорпионско извратяване на постъпващата информация). Аз просто винаги се стремя да говоря от личен опит и когато нещо не съм опитала, или не ми е минало през главата (респективно главите на приятелките ми), гледам да не го зная много, защото говоренето по принцип е липса на мъдрост и склонност да приемаш за вярно нещо, което би могло да бъде вярно само за някои хора или групи хора в строго определени ситуации, каквито рядко се случват реално.
Но, аз цял живот се самонавивам относно харесването и нехаресването на определени хора с цел да ме боли възможно най-малко и да не си губя времето с отрицателни емоции, а още по-важно - да не си губя времето за ситуации и хора, които най-грозно и общо казано не си заслужават (грозно и общо казано, защото почти няма човек, който да не си заслужава, но спрямо мен конкретната повечето същества на планетата не могат, нямат или не би трябвало да имат нищо). Та, преди години, всъщност почти всичките години на моите взаимоотношения с мъжете, съм изхождала от принципа, че когато нещо не го усещаш и не става леко и прекрасно, шансът да стане въобще е минимален. Наскоро прочетох примерно за предния си по-сериозно обичан от мен мъж числово шансът за връзката между нас - излезна, че няма никакви шансове първата, ако има втора, може и да се получи. И нищо повече. Тогава, докато бях в тази връзка, знаех, че ме обича, но не го усещах по никакъв начин: "Сексът между вас е повече от страхотен, но това не е достатъчно да създадете стабилни и щастливи отношения. Затова съветът към вас е да се наслаждавате максимално на интимните моменти заедно, но да не бързате със сериозните стъпки. Ако нямате големи очаквания, то после няма и да има големи разочарования и ще останете с добри чувства един към друг след раздялата. Интересното в случая е, че вие сте предразположени към „втория шанс“, ако сте още млади. Това означава, че ако съдбата ви срещне след време, вече по-улегнали и зрели, то шансовете за здрава връзка и създаване на семейство са повече от големи." Но вече не искам да вярвам на всякакви такива нумерологични простотии, защото в крайна сметка май и те не са верни или са верни само за определени случаи в определени конфигурации. Просто той не беше за мен и решението ми беше правилно, макар да го изстрадах бая. Защото според същата табличка аз и бащата на Кхани, както и Лин с неговата би трябвало да сме перфектните двойки, а не сме. Намесват се много други неща. Най-вече възпитание и нагласи - звездите, небето, вселената. Както казва Джини от вълшебната лампа - не мога да накарам някого да се влюби в другиго. Аз това го разбирам така - човек, за да е щастлив и за да не се тормози цял живот за това, което е самият той и което го прави него си, трябва да търси една такава половинка, с която да сподели живота си, която го харесва точно такъв, какъвто е и да е способен да го разбира такъв. За да "накараш" някого да се влюби, когато той не е влюбен след първите няколко контакта, трябва да започнеш една игра и един театър, които рано или късно те изморяват, затормозяват или побъркват. И за никого не е добре, защото лъжеш едновременно себе си и обекта на чувствата си, което пък е адски тъпо, защото ако го обичаш истински, последното, което ще искаш, е този човек да е измамен и да се чувства излъган и похабен, още по-малко ти да си този, който го е излъгал и похабил. Другият тъп вариант - да се правиш постоянно на нещо, което не си, а в личното си време, което рано или късно става лично време на половинката, да си друго. Когато си харесвам някого, но той не смее да ме докосне, или ако ме докосне, то е нещо измъчено, бързо решавам, че няма шанс и приключвам с него завинаги. Не приключвам като приятел, но приключвам като обект на любов. Намирам себе си за доста силна, защото с моите обекти винаги съм правила секс, независимо в какъв момент и винаги съм се измъквала от "любовта" (тази, която те кара да очакваш чудеса от храброст, звезди и докато смъртта ви раздели), а съм успявала да запазя обичта - тази обич, която те кара да обичаш някого, без да очакваш нищо от него и се радваш, когато е щастлив и си способен да му помагаш да бъде щастлив с други хора и да се наслаждаваш на живота, доколкото го споделя с теб, но да не страдаш, когато не го. Признавам, че е доста тъжно да не усещаш искане от този, когото искаш, но съм се научила всичко да правя на усет, на мига и да се наслаждавам на това, което в крайна сметка ми се случва, а да не страдам за това, което би могло да бъде. Защото не съм преследвачка и не обичам да вися на вратовете на хора, които не искат да им вися на вратовете и да ми се чувстват длъжни. Никой не ми е длъжен за собственото ми щастие - длъжна съм си сама. Но никога не трябва да очакваш някой друг да ти достави щастие, защото не винаги може да го направи, дори и да иска. Тази година окончателно се отказах да се обяснявам на Дени, защото говорим абсолютно на различни езици и сме от различни планети. Същото е и с Ицо. Ти пък си от хората, които обичат нещата да са планирани - измечтани и случени, а то в живота много рядко се случва точно така. Дори перфектната любов между Ла и Жо в крайна сметка стигна до тоталното отебаване от последния. Но няма как да кажеш на човек, че половинката му е абсолютен гъз, докато гъзът не лъсне. А той рано или късно лъсва, защото колкото и да е влюбен един мъж, винаги в някакъв момент се връща към себе си. Тоест, дори когато е направил чудеса от храброст и се е "променил", за да ти покаже колко е щастлив, че е с теб, след няколко години ще е отново себе си, а ти ще си с пръст в устата. Добре е нещата, които променя в себе си, да са някакви лесни битовизми, а не приятелите, интересите и времето, което отделя за твоите интереси. Хубаво е интересите ви да са общи и да си харесвате приятелите, най-вече приятелите. И пак не става - обикновено заради трудните битовизми. На Сто ще му се случи нещо пресметливо и достатъчно необичащо го, за да го изтърпи. Знаеш ли Ко за какво критикува Сиско? - Че изобщо не се интересувала какво се случва с него... На Пампорово ние пътувахме в кола с него и Вла, а не с него и Сис и детето и те като цяло не демонстрираха някаква особена близост, макар да беше ясно. Близостта беше наша - на тези, които нямаме нищо друго, освен себе си.Не мисля, че трябва да се измъчваш за това, което си се постарала да стане приятелство, пък Сто не иска да бъде, защото и той не знае какво иска. Не си ти тази, която трябва да му каже какво иска. Толкова наранена и обидена си се чувтсвала не веднъж от него, при това съзнателно за него, че не виждам никакъв смисъл дори да ти се извинява. На теб не ти трябва извинение, на теб ти трябва да се отървеш от него. Не е последната глътка вода в пустинята, а и явно няма да се получи никога лекото и безпроблемно общуване. Далеч съм от масовото желание да казвам какво би направил един мъж, когато наистина обича, защото това са тъпи клишета и ако някои мъже ги спазват, то е за да дадат някаква сигурност на жените си, която не са много убедени дали им трябва. Застраховат се един вид, да им е сигурно, че жените ги обичат, независимо дали самите те ги обичат. По-сигурно е, като знаеш, че някой дава всичко за теб, независимо ти как и къде си вееш гъза. И понеже това се прави по default от всички почти, е добре да не се връзваш на никого. Добре е да можеш да махнеш с ръка, когато нещо те измъчва нечовешки много и не ти дава нищо хубаво. 


Сетих се за изказването на Ив след концерта на Massive Attack, че бил показал категорично, че не трябва повече да се занимава. Да, много е тъпо за случая, конкретната прецакана любов, която не се е осъществила. Тя не се осъществи, защото не беше перфектната любов, но и предвид последвалите случки, установихме, че е било само за добро - неговата "категоричност" беше много в плюс за осъзнаването, че не е той правилният човек и не е тя правилната жена.Единствено се опасявам, че не всеки може да бъде чак толкова лош. То, като резултат, неговото си беше по-скоро за добро, не и негово добро, но добро на другите засегнати. И когато наистина имаш някакви чувства и някакво усещане за справедливост и съобразителност, не ти стига само да отрежеш и да кажеш "край", чувстваш необходимост да се обясняваш. Но аз лично, дори тогава, съм предпочитала да не се обяснявам - думите много объркват нещата. Колкото повече се опитваш да обясниш нещо на някого - нещо, което той не одобрява и не харесва, а ти трябва да оправдаеш, думите са изключително трудни. По-лесно е нищо да не казваш и не само по-лесно, в крайна сметка по-правилно. Нямаше ли да му е много по-лесно нищо да не прави - една демонстрация с цел какво, да види как ще реагираш ли, що ли? Пълна тъпотия!!! Да се направиш, че е станало случайно и си имал нещо друго предвид, но така се е случило, да излезнеш от ситуация..., но да се правиш на обиден, когато всъщност обиждащият си ти - това си заслужава категоричния завършек. Даже не само бих приключила, но и бих обяснила на всички колко е тъп :), пък той да ми се дразни, колкото си иска. При една доказана по някакъв начин любов бих се опитала да разбера що за тъпотии се случват в нечия глава, но при положение, че нищо не е направил, за да си вадиш извод, че има любовна любов, няма смисъл. Защото винаги е съществувал вариантът, в който това внимание и интерес му идват в повече и го дразнят. Всичко го дразни, защото сам не се харесва. Заслужава с Котката да се съберете и да направите страхотно семейство и него основно да го отебавате и да го съжалявате. То няма така да се получи, защото и Котката не е твоят човек, но щеше да е хубавко. И все пак, бъди по-самоуверена и вярваща в собствената си важност - не ти губиш него, той губи теб! Не са много жените като теб! Най-вероятно го тормози и това, че го осъзнава това, но не може да си самозаповяда да се влюби - това го владеят само тея, дето не могат да обичат или ги е страх да го правят, ама не винаги. А и той, с неговото искане да му се случи истинската и т.н. споделена любов - за толкова време не го видях да ходи с мацка - 14 години станаха, това нормално ли му се струва, не знам. Хората се събираха, разделяха, жениха, деца правиха, той си стои сам - че какво толкова ще стане? Мани го него - въпросът е как ти да се влюбиш в друг. Защото дори да сме наясно сега, че него вече го няма никак в картинката, каква ни е гаранцията какво ще се случи нататък. Тук вече ни трябва вяра, тук ни трябва да не се отчайваме. Няма до края на живота ни все едни и същи тъпотии да правим, а и всяка следваща любов е различна, ти си различна, човекът е друг. Няма как да ти се случи същото. Но има как да ти се случи нещо много по-хубаво!!!


Откривам сета на годината - цяла година го слушам във всякакви душевни състояния


High Contrast си ми остава любимец.
01.) Duke Dumont featuring Jax Jones - I Got U (High Contrast Remix) 
02.) High Contrast featuring Selah Corbin - The Agony & The Extacy 
03.) Jakwob - Somebody New (VIP) 
04.) High contrast - Twilights Last Gleaming 
05.) Nu:Logic ft Lifford - Everlasting Days 
06.) Kove - Melisma 
07.) Digital - Deadline (Unknown Remix) 
08.) Sub Focus - Turn Back Time (Metrik Remix) 
09.) Dimension - Crowd Reaction 
10.) Wilkinson - Direction 
11.) Camo & Crooked - All Night (Etherwood Remix) 
12.) Route 94 featuring Jess Glynne - My Love (Sigma Remix) 
13.) Kanye West - Bound 2 (Sigma Bootleg) 
14.) High Contrast - Emotional Vampire 
15.) Chemical Brothers - Hey Boy, Hey Girl (Unknown Remix) 
16.) Wilkinson ft Detour City - Too Close (VIP) 
17.) Rollz - Electric 
18.) High Contrast - The Road Goes On Forever 
19.) Wonda - When The Drums Come In At 2:08 (Unknown Remix) 
20.) Dr S Gachet - Remember the Roller (Heist Remix) 
21.) High Contrast featuring Diane Charlemagne - If We Ever 
22.) Foxes - Let Go For Tonight (High Contrast Remix) 
23.) Chords - High Groove 
24.) Adele - Hometown Glory (High Contrast Remix)
Жестокостта ми се сломи...
Никога не съм била жестока, или поне се надявам да не е било жестокост. Но, когато знам, че с един човек не съм щастлива и знам, че това няма как да се промени, защото аз съм, каквато съм и той е, какъвто е, жестокост ли е да сложиш край? Може да бъде жесток начинът. Примерно убийство. Хладнокръвна, безмилостна, безчувствена, безпардонна, безцеремонна. Дали? Всичко отива на хартия, на стената, в танца.
Всъщност съм слънце, неговото слънце. Слънцето на моя център. Центърът на галактиката. Кой е центърът на галактиката? Дали е човек? Дали е дете? Дали центърът на галактиката определя какво слънце си ти? Не мисля! Но, за да не определя, трябва да останеш слънце за себе си, нали? Онова самодостойнство, за което говореше Ицо, без да знае за какво говори и че не е същото.
Направиха ми наскоро комплимент, който ме радва невероятно много. Казаха ми, че изглеждам като никога да не съм губила детската невинност, "осъзнатата, тази, която има човек, после обикновено губи, и с опита и живота намира отново, щом узрее."  Хубаво е, че когато един ти забива шамар, друг те милва с перо. А най-хубаво е и двете да нямат значение и в главата си да чуваш само онова "Много те обичам, слънчице. Обожавам те! Обичам те такава, каквато си!" Но да го чуваш от себе си. Не, че е лошо и да ти го казва този твой център. Защото, когато го казва, знаеш и че твоето е истина. Че не е само начин да подобриш иначе не толкова розовите си мисли за живота и за безсмислието на всичко. Често питам приятелите си - правя го не, защото не вярвам в себе си, а защото искам да имам реална представа за себе си. Не искам да се самозабравям и захласвам по собствената си значимост. Да, ужасно сме незначителни и въпреки това сами за себе си трябва да имаме някакво значение, за да сме щастливи. От една страна, все си мисля, че сме на тази земя с някаква цел - с цел да направим от нещо грозно красота, от някаква нередност - редност. Но от време на време ми минава през акъла, че може би сме тук по-скоро като награда и единствено трябва да се наслаждаваме на тази несъвършена машина, да изживяваме всеки миг максимално пълноценно и доволно. Второто не пречи на първото.
Тази година усещам себе си много далеч от миговете, а те бяха много. Хем вече не намирам средата си, не намирам сродните души, които да са на същото ниво, хем имаше изключително много моменти, които ме радваха максимално.
Едно ново приятелство. Една изключително нова обстановка.
Една смърт. Тя не ме зарадва никак. За първи път стъпих на такова погребение. Сигурно затова трябва да го отбележа. А и човекът, който си отиде, беше една добра душа, чиста душа.
Кхан на четири.
Жожо с ново колело.
Новото колело по полуостров Ситония.

И следва многото ходене на море...



В промеждутъците ходихме на един грешен фестивал.
И на един як концерт,


всъщност на няколко яки концерта:


Вчера бях написала много неща след тази песен. Всичко си е отишло. Спомням си само, че много хубаво го бях написала. И твърде лично. Нещо за това колко критики получих тази година и колко мъка ми причиниха. Но в крайна сметка в главата ми още стоят и "ти ме караш да се усмихвам"; "от теб лъха на магия и пръцкаш дъги" и "имаш най-живите очи". И тези някак ме успокояват, че никой няма да повърне, като влезне в къщата ми.
Бях и на рождения ден на Цвети на лятната сцена в Борисовата градина, който неочаквано прерасна в Sofia Rocks за мен


След което за първи път се качих на кон. И то не за половин час. Яздих с Мърценков и Цапи от яз. Белмекен до х. Белмекен. Това беше един странен рожден ден - в средата на лятото с разваляне и оправяне на кола по пътя, много огън, чийто пушек все ми беше в носа. Странна суграшица с дъжд като за добро утро, измъкване на джипа на хижаря от едно блато и ходене боса по меката земя. Бих определила всичко това като магнетично
Цяло лято нямаше нищо музикално съществено като фестивал. Пропускаме грешния, но там не се задържахме много и без това, защото всъщност целта беше карането на колела, а по пътя там има псета. И не съм с най-перфектния фар. Оф, колкото повече пиша, толкова повече се сещам колко много неща ми е казано, че ще ми бъдат дадени. Аз седя и си чакам търпеливо, а знам ли, може би не трябва да чакам. Трябва да си се оправям. Като идеята да се пробвам след малко с бормашината. Че няма кой друг да ми я свърши тази работа.
Малко метални глави:

Имаше и едни безумни избори. Може би заради тъпата ситуация в България моите хора са все по-апатични и като че нищо не може да ги накара да се веселят безпаметно. А малките не могат и да се научат. Всичко води до пълна апатия. Аз лично не виждам никаква разлика между сега и преди 1989. Ако някой вижда такава, да се обади. Не, че ми се спори. Наскоро се бяха върнали в детството си с някакви ностлагични снимки и спомени от онова време, когато "партията беше една". Тя и сега е една. И "изборите" не са точно избори, защото "избираш" измежду едно и също. Само не знам как пропускат такива като нас - Зелените, може би за цвят, за да се каже, че не е едно. Но то "изборните резултати" го показват. И собствеността е една. Добре, че са пуснали на един-два бизнеса фитил, та да не е толкова явно за пред Европа и света. По-не богатите и сравнително не глупави хора само страдаме от това. Озлобяваме се срещу тези, на които не им дреме. Ама няма смисъл да се озлобяваме. По света винаги мнозинството са глупави и управлявани - кога, защото са нарочно направени глупави, кога, защото не им се дава да си кажат думата. Важното е всички да се държат на едно ниво на нищета, за да не стане на Земята страшно. Но кой е решил кога и как ще стане страшно и защо си мисли, че е прав... Времето ще покаже. Засега се сблъсквам само с детско-градинските бацили, като почна да се блъскам с "образованието", тогава ще е голямата разправия.
Оставете ми да си играя с лего и да рисувам!
Някой и друг фантастичен филм да изгледам - добре, че Кхан стана фен на трансформърсите и на Завръщане в бъдещето, та са ми спестени безумно тъпите анимационни геройчета и умопомрачителното бълване на реклами за играчки по "детските" телевизии. Да, рекламите и найлоновите пликчета. Заради тях бих се върнала във времето преди 1989-та. Но няма как. Скоро няма да има Карадере, няма да има Национален парк Пирин. Няма да има море. Ама то и пчели няма да има, та на кой му дреме за морето.
Най-странният Metropolis за мен беше този: 
Аз бях в настроение, което не можеше да се каже за предния една година по-рано на същото място, когато ми идеше да си прережа вените, а Свен Вет беше в много по-добро състояние от сегашното на Дигуид. И хората... Прекалено много сивота ми дойде и липса на веселие. Единственото цветно нещо бяха танцьорките на сцената.
А и ние май не отивахме точно на електронно парти 

След втори неуспешен опит да пиша успоредно през телефона, повторно изтриване на написаното. Едва ли крайният резултат ще ми хареса изобщо. Вчерашната ми муза, която също биде изтрита, беше най-добра. Днес съм друг човек с други мисли. А и като се налага да ги измислям по три пъти, всичко се размива.
Пътуването до Ница отпадна. Установих, че различията между мен и Доре само ще ми скапят каквото и да било изкарване на едно такова място - там, като се изключи шумът на вълните в камъчетата по плажа е нещото, заради което бих се връщала много пъти, няма нищо интересно. Много арабо-французи и не арабо, но пак французи. Мястото като цяло не е Коледно, нито човекът, с когото се очаква да сме там.
Отпадна и Чехия - баща ми щял да се мести на друго местоспане и реши, че не  му е удобно. Там беше по-коледно, но пък така ми се освободиха парите, което позволи присъствието на всички заслужаващи си музикални събития:
Madball 
John Digweed - младежът в "На тъмно", който ми продаде билетите, беше леко шашнат от комбинацията;
Stereo Mc's: 
И исландците, персоналните ми любимци за годината, защото от момента, в който разбрах, че идват, до момента на самия концерт не спрях да ги слушам, заедно с многото drum'n'bass и NIN и другите работи.
За съжаление не мога да кача клипове - моите клипове от събитието. Затова ще сложа малко снимки... Една снимка

Достойно афтър парти на моето заспало парти.