Съжалявам, че се хващам за клавиатурата отново по повод нечие отпътуване. Но то така е при мен - моментите на върховна тъга обикновено предизвикват неистов сърбеж в пръстите и порив за споделяне с бялото пространство. Нещо, което може да се намърда сред нечии неврони за известно време и да остане малко по-надълбоко, отколкото поредната пепси кола в чашата на небитието.
Сбогом, прекрасни осмивателю на тъпите същества, решаващи повече от собствените си жалки съдби! Сбогом, единствен светлинен лъч в понеделнишките ми кандидат депресии! Сбогом, както вече други са те нарекли, учителю!
Никога не съм познавала човека отвъд прякора "Д-р Тони Филипов", но себе си смятам за човек, който понаучи доста неща от него. Благодаря за всичко, което направи за мразовитото съществуване на бъдещите пенсии по тея земи. Благодаря за сарказма, за омразата, за любовта, за цитатите, включително от самия теб, за безспирния смях, който ми позволяваше да преживея по-голямата част от всяка една седмица, започнала с делниците на един луд, усмихнато и в пълното съзнание, че каквато и тъпотия да предизвика у мен желанието да си изгриза пръстите от яд и безсилен бяс, в понеделник ще бъде достойно залята с цинизъм или каквото там ти дойде на акъла, както и с известно количество непознати думички, които да ме карат да се чувствам гордо, или да ме накарат да чета повече. Все пак съм от поколението, което нямаше никаква нужда да знае каквото и да било. Или имаше нужда да поназнайва малко от математиката, нуличките и единичките и останалото беше купон. Е, поназнайвам от други неща всъщност. Още не съм сигурна дали беше добре да правя такъв точно избор, но пък ако не го бях направила, не знам дали щях да стигна до това да чета делниците. Спомням си, че преди тях, единственото нещо, което искрено се забавлявах да чета из софийската преса, бяха колоните на едно определено място на в-к "Новинар" преди да престане да бъде в-к Новинар. Чак сега осъзнавам, че това пак е бил този точно доктор.
Може да не беше доктор, може да не беше Тони и може да не беше Филипов, но си поемах дозите от неговото лекарство редовно и докато той съществуваше, исках още и още. Явно не съм била единствената, предвид колко хора споделиха, че са изкарали цялата неделя вечер в подновяване на сайта, на който първо излизаха хапчетата за смях. Сега не мисля, че си заслужава изобщо да се рови из сайтовете на разните там нек'ви, дето са завършили нещо. Бях казала на един от моите си колеги, че ако ме види да чета вестници, трябва да е сигурен, че съм полудяла. Само единият луд ме караше да го правя.
По това дали някой го чете и харесва, съдех за това какво животно имам срещу себе си - Ганю или Алеко.
От небето ми, моето си лично небе, в моята си лична вселена, изгасна още една звездичка.
Ще ми липсва винаги!
Не мога да сложа на помена му снимка на Йода с думите "Back I'll Be!", както направих на татковия и ми се иска да вярвам, че ще има и други. Но не мога да го вярвам. Всички сме уникални, всички сме спешъл едишън. Д-р Тони Филипов е веднъж! Радвам се поне, че имам хора около себе си, които споделяха тази ми любов. Които също го намираха за гений. Значи не всички сме за боклука, не ли?
