вторник, 15 януари 2013 г.

Състраданието като израз на любов и подкрепа

Уж да им разясним на децата какво точно състрадание ни интересува, ама то, си получихме заслужения копи-пейст. Щото и на тях им е ясно - то, състраданието, е думичка в речниците, която "медиите" използват много по празниците, а след това забравят, защото не е много лесно да състрадаваш, пък да не обичаш, а още по-малко - да подкрепяш.
Честно казано тази темичка би ме озорила и мен, но на крехката 13-годишна възраст със сигурност щях да спретна един научно-фантастичен разказ, който да има малко общо с нея. Или нищо нямаше да напиша. Тогава май си обичах основно семейството и котката, а също и кучето и определено вече осъзнавах, че давайки пари на просяците по улиците, най-много да нагуша шефа им, пък и аз да се превърна в обект за съжаляване. Състрадаваме на същества, които страдат, опитваме се да пострадаме с тях и така да им покажем, че ги обичаме и ги подкрепяме. Подаваме си рамото, за да се наплачат и да си тъжат, за каквото там тъжат. А ако можем да подобрим положението им, ще сме някак по-добри в собствените си очи. Страдаме с тях, защото виждаме, че тях ги боли и от това и нас ни боли и се опитваме с каквото можем да помогнем. Понякога изобщо не можем да помогнем...
Да, по този свят има много мъка. Но не е това основното в него.
Миналата седмица си отиде един прекрасен, усмихнат и състрадателен човек.
Миналата седмица си отиде и един борец за свободата...
И двамата искаха да покажат, че на този свят трябва да се живее с повече подкрепа между хората и с повече любов. Искаха да покажат, че важен е не прогресът на поредната измислена цивилизация, а този на човешкото мислене и на отношенията между хората, пък били те и разделени от десетки хиляди километри.
И аз страдам за хората, които не осъзнават колко важна беше мисията на тези двама души. Страдам за хората, които продължават да си мислят, че смисълът на живота е да се живее добре и за целта се обграждат с фалшиви ценности. Смисълът на живота е да го изживееш добър и чист. Да го живееш за целите, а не за средствата. Че, ако може и още някого да научиш как да го прави. Да се научим как да си показваме любовта и да подкрепяме тези, които ги боли за нас и се борят за нас, дори когато ние не го осъзнаваме. Лесно е да изпитваш състрадание към тези, които си мислиш, че са в болка. Трудно е да изпитваш състрадание към тези, които страдат заради теб и да се сетиш, че трябва да ги подкрепиш, да покажеш, че има защо да го правят. Че нищо не е загубено!
http://www.youtube.com/watch?v=eCD_MjTwP_Y

понеделник, 14 януари 2013 г.

Изобщо не искам да коментирам...



http://www.rememberaaronsw.com/

петък, 11 януари 2013 г.

Има една песен, която върховно съответства на състоянието ми в момента и на отношението между мен и останалите и останалите и мен: http://www.youtube.com/watch?v=P9BfvPjsXXw
I've become impossible
holding on to when
when everything seemed to matter more
the two of us
all used and beaten up
watching fate as it flows down the path we
have chose

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
if the world should break in two
until the very end of me
until the very end of you

awake to the sound as they peel apart the skin
they pick and they pull
trying to get their fingers in
well they've got to kill what we've found
well they've got to hate what they fear
well they've got to make it go away
well they've got to make it disappear

the farther I fall I'm beside you
as lost as I get I will find you
the deeper the wound I'm inside you
for ever and ever I'm a part of

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
if the world should break in two
until the very end of me
until the very end of you

all that we were is gone we have to hold on
when all our hope is gone we have to hold on
all that we were is gone but we can hold on

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
even after everything
you're the queen and I'm the king
nothing else means anything

Единственото, което не можех да преборя до момента беше "as lost as I get", защото обичам да се губя и да се намирам, да намирам и човека до себе си. Защото бях абсолютно загубена, но го открих и открих, че той винаги е бил там за мен и винаги ще бъде, независимо колко се губя. И знам, че той е моят човек, както аз неговата жена и това няма да се промени, независимо дали живеем заедно, виждаме се или се чуваме. Защото винаги ме е обичал, както и аз него и винаги ще го обичам, както никой друг. Никой друг!!!

вторник, 8 януари 2013 г.

Колко е кухо днес...

Така може би се чувства човек след множество не негови празници. Преди десетилетия тези празници сигурно са имали някакъв по-дълбок и смислен смисъл. Сега са чисто веселие, след което човек е изстискан и смазан от спокойствието на реалността. На реалността не й дреме кой колко се весели, стига на следващия ден да си е старият човек със старите тежести по ръцете, краката, главата. Ако може и да успее да стане рано...
Така може би се чувства човек, след като установи, че незовисимо какво си мисли, че иска, получава само това, което му трябва, за да се осъществят някакви визии, сънища, мечти и мисли, минали му през главата в близките години, а и някои по-далечни. Опасността да не си пожелаваш разни неща, защото всичките ти се случват, но ти установяваш впоследствие, че точно това се случва и нямаш време да го навържеш така, че да излезнеш победител от цялата работа. Превръщаш се в жертва на себе си.
Преди няколко години писах нещо като разказ. За отношенията между едно ефирно същество без тяло, реалност и цел и един вампир. Беше доста преди бума на вампирските сериали и филми и преди аз самата да прочета известно количество книги по темата и естествено нямаше нищо общо с тях. Тогавашният ми мъж си мислеше, че двамата герои бяхме ние. Тогава не бяхме. Тогава нито аз се виждах като ефирното същество, а още по-малко него виждах като вампира. Сега съм ефирното съзнание, а вампирът е друг мъж и сега осъзнавам, че тогава съм описвала сегашната си ситуация. И сега осъзнавам защо тя не се развързва - аз не го дописах и не знам края. А и не искам да го знам, защото той се пише от двама.
Много по-отдавна си мечтаех за живота и се виждах като странен човек със странна съдба, защото осъзнавах, че съм странен човек и не ме блазнеха нормални човешки отношения и емоции. Когато отношенията ми с дългогодишното ми гадже се скапаха много, той вече искаше дете, а аз осъзнавах, че ако го направя, ще вкарам него в една от тези визии, в която той изобщо нямаше да е щастлив. Не, че не исках дете, но вече не го исках от него. И ако трябва да съм честна, никога не съм го искала от него. Вкарах друг човек в този си спомен за мечта, който има много повече злоба в себе си, за да може да издържи на този живот и го прави, докато аз продължавам по своите странни пътеки. За да стигна до момента, в който внезапно се оказах освен странна, доказано лоша. Защото в очите на хората любовта е война, любовта е временна и любовта не е приоритет. Това ме направи ефирното съзнание, блуждаещо в този свят от безумни разговори между неразбиращи се хора и хора, опитващи се да разберат други хора през принципите на трети, като не напълно осъзнават, че принципите на трети и собственото им логично мислене не могат да се прилагат към първите. И колкото и да общуваш с другите хора, колкото и да се опитваш да им обясниш що за същество си, те няма как да разберат, защото изначално не искат да го правят. Те искат ти да направиш нещо, но няма да ти помогнат да изживееш болката от това си действие, защото не я разбират.
А тя не е само в любовта. Когато си идеалист, мечтател и абстрактен, целият свят върви срещу теб със своята подреденост, дребнавост, пунктуалност и кашонираност и където и да отидеш, и каквото и да правиш, все не си си на мястото.
Този свят не ми е на мястото или аз не съм точно за този му момент или точно за тази среда, в която съм сега... Тази цивилизация. А може би никога няма да бъда. Може би не съм създадена да размествам от едно място на друго сивотиите. Може би съм създадена, за да им пускам от време на време цветове и просто трябва да открия начина, по който, правейки това, да оцелявам и да получавам, каквото ми трябва за душата. Но не преставам да се чудя дали ако продължа да търся по по-категоричен и рязък начин, няма да попадна по-скоро на правилната за мен пътека. Дали не ми трябва малко повече смелост, за да изкрещя така, че да ме чуят всички, които трябва, коя съм и защо съм тук? Вместо да изчаквам и да обмислям как да правя нещата хем по моя начин, хем по чуждия, та да няма засегнати или по-лошо - притеснени. Дали не трябва да се отърся от насадения ми страх, че нещата може и да не се получат и че трябва, докато крещя, да имам някой зад гърба си, който да ме подхване, докато падам от изтощение покрай многото викане. Не мога да го искам от никого. Никой не трябва да е отговорен за мен и моите неуспехи или успехи. Трябва да го постигна сама. И това не е моята криза на средната възраст - това е кризата на целия ми живот - прекалено абстрактното мислене в прекалено конкретизирани ситуации и прекалено интуитивното действане, непонятно за прекалено много близки. Вече ми е почти ясно защо е така, но яснотата за жалост не помага за по-лесното решаване на проблемите и не помага в борбата със себе си, защото в повечето случаи тази борба е абсолютно противопоказна и нежелателна, но от определена гледна точка - крайно необходима.