2023

Време е за обзора на 2023. Преди ги правех тея неща около рождения си ден - за да ми остава после време за голямото празнуване на разните там слънцестояния и равноденствия и прочието светци и мъченици. Стана 10 часа, а аз още цикля с анимациите, които искам да изгледам и мислите, които искам да разкарам. За мен лично 23-та, което е между другото числото и годишнината, които си обичам, започна с глупости, разочарования, отчаяние и все такива приятни неща, но за щастие не продължи много дълго в този дух. Не, че не продължи да витае във въздуха около мен, но се правех, че не го виждам. Около Нова година, по-точно около Коледа, ми се появи един кадър от Зеленото движение, да ме бъзика да работим заедно. Предполагам имаше връзка с това, че през декември имаха някакво катастрофално събрание в Търново, на което исках да отида, но не можах да събера достатъчно хъс - техните събрания в моята глава се свързват с много говорене на теми, които не са свързани с проблема, който трябва да решат, с много снизходителност от хора, които имат образование за биолози, но се напъват да разбират от политика, с твърде много его и двойно повече лудост. Исках да отида, защото за разлика от тях смятам, че поне малко повече разбирам от право, ако не и от разни други неща. Най-малкото обичам хората и те са моят основен интерес, ако и да смятам, че не са по-велики от природата и че трябва да се съобразяваме с нея, а не тя с нас. Пък милите ми приятелчета от движението обичат природата повече и имат много голям проблем с хората. Особено с хората, които не са биолози, но обичат природата. Въпросната накацала ме странна птица по същия начин ме беше налетяла и преди десет години. Тогава не се случи взаимодействие. За щастие не се случи и сега - опитах се да му помогна, колкото мога, за неговите си дейности, които той упорито наричаше работа, за която впоследствие отказа да си плати. Имаше желание да правим някакви неща заедно. Нещата приключиха с потвърждение от страна на най-сигурния източник, когото имам, относно тези авантюри. Получих посред нощите едно потресаващо писмо, което ме върна в самотата на моите си мечти. Та аз започнах годината с чертежи и кроежи как наистина осъществявам мечтата си за арт място с елементи на рок-енд-рол, бар, клуб и така нататък, че даже и с човек, който иска да участва в такова нещо, за разлика от любимия ми човек, който се оказа, че не желае нито да правим нещо заедно, нито да ми помага с повече от някое и друго ходене до Пловдив, ползвайки ме като нещо - нерегламентиран транспорт. Аз се радвам безкрайно много на тези измъквания от София с опции за моткане из Пловдив. Другата мечта беше свързана с Шабла - да отида и да направя палатков лагер на мястото, докато бавно и славно го очовечвам, за да може на всяко следващо отиване да се добавя по нещо и постепенно, неусетно да си стане нещо, употребимо нещо, нещо за живеене. В няколко от семейните скандали дори си мислех да продам единствения си имот и да избягам там завинаги. Тамън да помогна на бежанци от Украйна. В тези мечти също нямаше никаква любов. Бяха самотни, отчаяни мечти на човек, който иска да прекрати всяка връзка с досегашния си живот. За това изобщо не ми стигаха нито пари, нито време - трябваше да изчакам детенцето да свърши училище, което си беше в средата на лятото. Затова се захванах уверено с единственото нещо, което имаше някакъв смисъл, за да не скъсам тотално с реалността - политиката. То се оказа, че аз ползвам предизборните агитации и разговорите със съмишленици за сверка с действителността около мен, докато други - точно обратното, чрез политиката си поддържат собствения балон на самозаблуди и егоцентризъм. Същевременно страстно и борбено отстояват правото си да се самозаблуждават в значимостта си. Времето ще покаже дали са били прави, но аз нямам намерение да чакам това да се случи. Освен това в това си нечакане няма да съм сама. Мога да кажа, че годината не беше никак лоша за мен като човек спрямо останалите човеци в общ план. За жалост беше поредната пълна със скръб, обиди и загуби до такава степен, че не знам все още крайният резултат дали не е в полза на тъгата. По Коледа леля ми пожела радостта да е повече от болката. Аз отговорих, че няма да е зле чат-пат радостта, с която ни дарява съдбата, да е желаната от нас, а не само такава, която не можем да оценим, защото така резултатът е в полза на болката. Няма и час след това ми звънна едно бивше гадже - човек, с когото исках съдбата да ми даде повече качествено време, а сега ме е срам, че познавам. Замислих се, ако ни се беше случила повече заедност, дали сега нямаше и двамата да сме различни. Знам отговора и от това ми става още по-тъжно. Прекалено съм необяснима, за да бъда готина... Дори майка ми не ме познава, въпреки че нищо не крия от нея. Излиза, че единственото готино нещо на този свят - общуването с другите, чувствата, усещането на света около нас с истински сетива, осмислянето им с живо тяло е мимолетен откъс от едно голямо нищо, от една празна самота. Но да съм празно нищо, ако оставя нещата около мен грозни и тъпи! И не съм се отказала от борбата за по-съвършен Ойжо! Става все по-трудно, значи съм на прав път.