вторник, 22 декември 2015 г.

Време е


Всъщност годината беше прекрасна. Аз съм луда!
Как си Жо? Сложно за обяснение. Искам да обясня, но и не искам всъщност никога да обяснявам. Като че ли няма никакъв смисъл. Тази година, за разлика от предишните, доста съм писала. Писах и много писма. Писма, писма, писма... Приятели, приятелки, приятели, приятелки, предатели, предателства, разочарования, музика, много музика, изолация, болести, танци, танци, танци. Бягство от меланхолията, бягство от безсилието и безперспективността. Но не стабилно бягство, не борба, а просто игнориране на неприятните миризми в носа. Мирис на пот, на гнило, на изостанало и нещастно, на мързеливо и загубено.
Стоя си пред монитора и ми е едно скапано. Гушнах се в синята жилетка, дългата, която си купих за подарък от леля за миналия рожден ден. тази година ще си купя парфюм. Защото всичкият ми свърши преди около два месеца. Все ми е тая. Мога и без всъщност. Но е хубаво и да си имам все пак някакъв. Може би. Не знам. Няма никакво значение... Като че ли... Не правя нещо, което да ме прави щастлива и нищо, което си купувам, не може да ми даде удоволствието от живота. Защото не правя нещо, което да ме прави щастлива. Отново чувствата са в сънищата. Отново животът е в сънищата. Нищо не получавам наяве, нищо не давам наяве. Замотана в собствените си разсъждения и идеологии. В мечтателското си съзнание. Обзе ме самосъжаление, отново. Трябва да приключа нещо, което за пореден път не желая да приключа, а не виждам никакъв смисъл в него. За щастие единственото безсмислено нещо, което не може да бъде приключено, е животът. Всичко друго си получава шута по един или друг начин. Но от това на мен не ми става по-щастливо, а напротив. Спокойствие, на кой му трябва спокойствие? Спокойствието не е за живите.
Чувствам се бясна и натъжена от това, че съм бясна. Вместо да открия красотата в гадорията около себе си, аз виждам гадорията в красотата около себе си. А съм снабдена с огромни розови очила.
Поредната тъжна сутрин. Дори гушкането в кревата не може да избута меланхолията и неизбежността на случките в живота. Не се променям, ето това е истината. И нищо в живота ми не се променя. Цикличността си върви и си върви и си е все така от много години вече. Ясно е, че аз трябва да направя нещо, но не знам какво. Дали не трябваше да се откажа от правото? Дали трябваше да не слушам баба си и да наблегна на рисуването още тогава, когато в собствените ми очи всичко изглеждаше кафяво, безформено и грозно? Дали не трябваше да се науча да вярвам повече в собствената си безценност, отколкото в безценността на другите. На всички онези, които в очите ми изглеждаха по-готини, по-умни, по-идейни и находчиви, по-работливи и по-игриви.
Тъжно ми е.
Спокойно ми беше по Нова година.
Обожавана съм.
Това не се е променило. Няма да се промени никога.
Това не ми помага. За първи път в живота си се сблъсках с най-бясната селяния на този свят. И мисля, че реагирах по най-правилния възможен начин. Сега, близо една година по-късно на същата селянка й се случи същото почти, като й го причини една явно още по-голяма селянка и от нея. А аз нямам никакво намерение да й припомням какво е натворила една година по-рано, за да не ми говори сега врели-некипели.
Трифон зарезан на сватба, весела сватба, бясна сватба. Няколко дни по-късно и една странна двойка също се ожениха. Продължават да са разделени. Делят ги хиляди километри. И на мен ми беше обнадеждено, защото си мислех, че щом те го направиха, значи и на мен може да ми се случи. Но истината е, че никога не съм искала да ми се случи. Бях в определени отношения, които, заради това, което усещах, знаех, че мога да го искам. Но не го исках, защото не е моето и никога няма да бъде. Аз не исках да се женя и не исках да ставам майка. Върнах се назад, много назад в мечтите си. Когато бях на тринадесет. Тази година на много пъти се връщах към онова време, когато реших, че първостепенна важност ми е да стана човек и нищо друго няма значение, а за ставането човек трябваше да се науча да не говоря и да не чувствам. Защото няма как да си добър с хората, когато ги оставиш да ти влияят на настроението, когато ги оставиш да ти се качват на главата, когато чувстваш, впрягаш се и се притесняваш за всичко. Когато се оставиш да мечтаеш техните мечти и да очакваш те да ги осъществят, докато всъщност те живеят живота на други. Объркано и оплетено, но стигаш до мястото, на което искаш да дадеш всичко от себе си, но никой не иска всъщност нищо да даваш и не иска нищо да получава от теб, за да не ти е длъжен.
Беше ми някак спокойно, защото знаех, че независимо от странността на ситуацията, част от която съм, съм достатъчно силна и да я задържа, и да я променя, защото истината е, че това е една много подходяща за мен ситуация.
И се прамени. Не бих казала, че аз се промених. Всеки, който ме познава от 20 години, ще каже, че съм същата като тогава. Интересите и мечтите ми също са същите. Нещата, които ме кефят, също. Начинът, по който хващам момента и не пускам, докато не свърши, също си е останал.
И го намерих. Моето безвремие. Моята меланхолия. Моята омраза. Моят бяс. Моята вързаност. Моята любов. Ме намери.
И аз намерих нея и себе си. Не мисля, че съм се губила, но твърде дълго не можех да намеря вътрешния си мир. В някаква степен още не мога, защото има дни, в които нищо не правя, има дни, в които се чувствам като оня търтей, който ме нападаше в студентстването ми. Не го харесвам това създание и то ме яде, но имам явно някаква нужда от него. Предполагам, че точно то ме спасява от ежедневните разочарования, от прегарянето. Грижи се за желязната ми психика и не позволява и в най-черните моменти да си помисля, че аз съм виновна за всичко.
Критикуваха ме преди години, майка ми и бащата на Кхани, че все други ми били виновни. Тогава се почувствах ужасно от това им твърдение. Още ми засяда горчилка, като мисля по този въпрос. Дори не си позволявам да го мисля така, защото една от критиките към мен е и това, че се "мисля" за различна и се "гордея" с това. Да, тази година твърде често ми подхвърляха ехидно, че не трябва да се гордея с това.
И ме привлече моето аз, което не се притеснява да бъде себе си и да казва, че сме луди. И имаше двойно повече моменти, в които се радвах, че съм това, което съм, колкото и да ми е трудно оцеляването по този начин.
И нищо повече не искам да кажа за тази година, освен, благодаря ти, че съществуваш!



вторник, 24 ноември 2015 г.

Работа

Жожо си търси работа...
Жожо не знае каква точно работа иска да работи, защото ужасно много неща са й интересни и освен това са й лесни. Но знае, че всъщност трябва да работи нещо, което я кара да се чувства смислена. Което означава и нещото да е смислено. Ако ще е нещо свързано с ръцете, ще трябва да е изкуство. Кабелите не са интересни, а и водят до затъпяване, пък нещото, което иска Жожо да работи, трябва да поддържа ума й подострен и дори опитващ се да се подостря все повече.Трябва да има стимул да се подобрява и да не спира да се развива. Което означава и работата да не е точно еднотипна и повтаряща се.
Жожо завърши право, но в началото се надяваше да го работи, колкото да може да поддържа изкуството, което й е в пъти повече на душата. Затова, като я питат какво иска да работи, никога не се сеща за нещо, свързано с правото. Споренето със злобни съдийки не й е най-силната страна. Злобните съдийки автоматично не я харесват. Също така допирът й досега с правната материя е бил по-скоро повърхностен, предвид, че се занимава основно с административно такова. Административното не е нито гражданско, нито наказателно и допирът до тези двете е леко меко казано проблематичен. Като я питат, Жожо не казва, че иска да остане в администрацията, защото не иска да остава в администрацията. Не обича строгата йерархичност и има автоматична инстинктивна непоносимост към авторитети. Авторитетът може да е такъв за Жожо, доколкото се държи с нея като с равна и има на какво да я научи. Това е единственият вариант Жожо да уважава. Само един човек на този свят може да се държи пренебрежително с нея и това е майка й, а дори и тя гледа да не си го позволява. Защото всеки може да научи другия на нещо и никого не трябва да подценяваш, още по-малко да принизяваш или да тъпчеш от висотата на шкембето си (например).
Искам да обичам работата си толкова, че да не ми влияят хората. А те на мен винаги ми влияят. Но е добре да ми влияят добре, а не да ме смачкват. И всъщност е добре да работя приятел - независимо с какво ще се занимавам, да го правя в помощ на някого, когото обичам и за кауза, която обичам и която кара всички, които се занимаваме с нея, да се чувстваме живи. Преди години разбрах, че никога няма да се занимавам с анимация, защото някакси в целия ми път към порастването, незнайно как, съм изпуснала моментите, в които е могло да стана страхотен художник, бунтувайки се срещу начина на обучаване на бъдещите художници. Така и не можах да вържа рисуването на натюрморти до умопобъркване и пейзажите с енергията в ръцете си. И рисунките ми останаха странно двуизмерни. Но такива си ги харесвам. Харесвам и картините на още един изключително самоук автор. Въобще, харесвам творбите на самоуките автори. Както и харесвам невероятно количество актьори, които никога не са стъпвали в академия и не са имали одобрението на величията. С музикантите също стои така въпросът. Просто, защото ако не си докоснат в душата, може да ги твориш прекрасно бездушни. Ти ще си имаш и своите почитатели, което е добре. Но не и мен. Преди двайсетина години в разговор с приятелка споделих, че ненавиждам сегашната система на обучение за каквото и да било. Мразех най-много университетите тогава. Аз и училищата ги мразя в сегашния им вид и със сегашното отношение към учителите. Преди се чудех как с това бясно напредване на науката ще смогват да се справят бъдещите деца, които все пак няма да са надарени с по-големи мозъци за поемане на повечето материал и в пъти по-голямото количество информация, достигащи до тях. Сега съм по-скоро спокойна, защото си мисля, че претрупването на учебниците с въпросната, е било абсолютно излишно, защото успоредно със създаването й се е намерил и начин да е винаги достъпна за нуждаещите се от нея и единственото, което трябва да се научат всъщност децата, е как да оцеляват в заобикалящия ги постоянно променящ се свят. Не изключвам варианта с апокалипсиса, който ще изтрие огромно количество от натрупаното, но след евентуалния такъв отново на дневен ред ще е основно оцеляването, а не способността да сътвориш ядрен разпад. Никой още не е казал, че ядреният разпад става за ядене. Като малка завиждах на баба ми, която беше доктор на биологичните науки, а не беше учила за половината от нещата, които караха нас да зубрим. Виждаше ми се безкрайно несправедливо. И сега така ми се вижда.
И системата на оценяване ми се вижда и винаги ми се е виждала безумна. И винаги съм я мразела. И от много години позволява на хора безперспективни в голямата си част, лишени от амбиции и от достатъчно знания и организираност, които да ги направят производители, да се гаврят с нежните съзнания на невинни душици, да ги тъпчат с ботуша на така наречения си авторитет, да си избиват комплексите чрез тях. Като бях малка, си мечтаех да направя учебно заведение, което да обхваща целия процес - от детска градина до университет, от което хората да излизат готови за бой и да нямат нужда от никакъв досег с останалата, подредена от кукловодите система на "образование". Радва ме, че въпреки тежестта, мудността, непригодността и пропагандността на въпросната система, все пак се появяват и хора, които не се отказват никога от мисленето. Не се отказват и от мечтаенето. Просто се раждат винаги и хора, способни да мечтаят и да виждат безброй светове в съзнанието си. Бих искала да работя с такива хора. Защото аз самата не мога да спра да мечтая и не мога да спра да недоволствам, когато нещо не е, както е редно в дадената ситуация да бъде. Такива хора почти не можеш да срещнеш в администрацията, а което е по-тъжно - такива хора няма и на върха й.
Влезнах "Право" и баща ми каза "В него няма никакво творчество." Да, няма никакво творчество в правото. И докато е пълно с хора, които намират разни неща, които да им харесват в ежедневните предизвикателства на тази професия, на мен ми липсва музиката, липсват ми филмите, липсват ми картините, фотографиите, философията, психологията. Всичко е сухо и горчиво. Исках да го разбирам, за да не изпитвам слабост пред него, но в него е пълно с точно онея гадните учители, които обичат да избиват комплексите си над хората, които имат различен начин на изказ от техния и различна гледна точка от тяхната и мен лично ме държи яростта срещу тях. И това, че го разбирам, не ме накара да се чувствам нито богата, нито доволна и сега се чувствам толкова бедна откъм познания за света около мен, колкото никога преди. Да, навсякъде можеш да откриеш себе си, стига да искаш и да направиш пространството около себе си подходящо за теб самия, но от определен момент нататък май е по-добре просто да отидеш в пространство, което ще се нуждае от по-малко префасониране и повече целенасочена дейност в обща посока. Защото не ярост и непокорство трябва да са ми водещият мотив да се занимавам с нещо.
От гледна точка на твореца в мен, ежедневната ми душевна битка е добре дошла, защото ме подхранва с необходимите емоции, за да има какво да ме кара да творя. От друга страна обаче, аз драма винаги мога да си сътворя и е добре да не я виждам на работното си място. В тази връзка се сещам и да кажа, че безразличието към даден колега е също толкова гнусно, колкото и неодобрението. Предпочитам да работя с хора, с които съм приятел, защото разграничението между работата и останалата част от живота ми е трудно - все пак работата е една доста солидна част от живота и не бих могла да държа хората около мен на лицемерна дистанция, правейки се иначе на много близък приятел. Не мога да съм просто добре работещ колега, когато знам, че човекът до мен иска да ми забие нож в гърба, докато иначе много добре си работим заедно. Просто, защото такива са порядките на конкретното работно място. С други думи, способна съм на лоялност, стига да е двупосочна и ако не е двупосочна, съм изключително не добър работник.
И въобще... да знаете, търся си работа. Някоя работа, която да ме обича. И аз да я обичам. И се надявам да я намеря преди да умра.

вторник, 10 ноември 2015 г.

Ще гледам филм

... по-дърт от баба ми, поне от живата ми баба...
Целият ден ми беше странен. Повлиян от сънища за къщи, една до друга, и купони, мъже, жени, деца, моето.
Нямам отговор в пощата от никой. Блея картинки и неми филмчета, оплюващи технологиите, които отдалечавали хората. Имам вътрешен бунт и недоволство срещу това твърдение. Някакси вътрешно знам, че не е вярно. Че нещата, за които сме си мечтали като малки и сме чакали да се появят с нетърпение, а някои още ги чакам и нямам търпение да се случат, са лоши... Нищо не може да ме убеди. Лоши са може би хората, които ги ползват и техните лични цели, но не и самите технологии. Това, което може да се постигне с тях, не е лошо. То е светло, то е искрящо, то е вълшебно. То е приказка! И докато едни ги използват за лошо, други ще ги използват за добро и това никой не може да го спре.
Но нямам отговор в пощата. Шест приятелки и нито една не намира за необходимо да пусне в мрежата една усмивка, та какво остава да отдели един час за среща. То не, че един час изобщо някога стига, за да си кажеш мислите и да споделиш нещо или да ги напиеш, напушиш, натанцуваш.
Имах мигновен проблясък, че трябва да си изтрия профила в една социална мрежа, защото ми се сгади, като се сетих, че евентуалните ми бъдещи работодатели ще ми го прегледат и няма да ме назначат на тази основа. След което си казах, че ако някакви евентуални работодатели не харесат нещо на моята страница, значи нямам работа при тях така или иначе и само ще ми губят времето... А и всъщност не мисля, че трябва да мисля в насока работодатели, а в посока творчество и самостоятелност (леле какви сложни думи за моя милост). Минути след този пристъп видях коментарите на приятел по вълнуващ ме въпрос и за втори път в живота ми ми иде точно него да изтрия. А е в крайна сметка читав приятел.
Наложи ми се да чета закон. Никога не ми е харесвало, но и да го правя през телефона - това си е приключение. Но и ми харесва някак, че е възможно. А в това време, отвъд прозореца, духаше вятър и колегите недоволстваха, че е топло за Ноември. Никой думичка не каза за годишнината. Дори леля ми, която е рожденичка днес и по този повод се разхожда в центъра на България с останалата ми рода, която влага нещо в такава една годишнина.
Жал ми е за това, че нищо смислено не се случи. Жал ми е, че нищо хубаво не стана. Жал ми е, че нямаше революция и че продължава да няма. Няма и да има. Тези, които трябва да я направят, са закърмени с някакъв странен пацифизъм, а тези, които биха я осъществили, нямат водачи. Липсва и визия за евентуалното бъдеще, защото тези, от които трябва да дойде, защото имат необходимата настройка на мисленето, живеят щастливо някъде другаде и не искат да си спомнят за България дори с добро. Но си спомнят лошото. Няма да го кажат на тези, които сега идват. На тези, чиито родители също нямат спомен за това какво му е лошото на "комунизма". Хубавото е, че дядо ми почина малко след това и не преживя разочарованието от това, което стана. Защото то всъщност нищо не стана. Освен цирк и все повече на цирк прилича, а скоро сигурно и като клоуни ще почнат да се обличат. Хубаво е и че все пак една малка част от хората все пак сме свободни да си се бунтуваме, колкото си искаме, да слушаме музиката, която си искаме, да правим с живота си каквото си искаме, да се обличаме и фризираме, както си искаме и освен от обикновено българско интригантстване да не страдаме сериозно от думите и действията си.
Живеем в апокалипсис вече втори век!
И има проблясъци и все някога ще има и пост, защото така казват фантастиките. Това ще се случи! Ще се роди пак Левски. Ще има пак Ботев. Траките са още тук :)

четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Приключихме ли с лятото?

Съзнанието ми е в мъгла. Опитвам се да чета нещо смислено, да слушам нещо различно от фантазията си. И не успявам. Главата отказва да поеме и да обработи, каквото и да било различно от музика. Музиката на душата, музиката на тълпата. 5-6-7 метра в секунда. Няма значение! Водният хоризонт зове. Зове непрестанно, непреодолимо, непоносимо.



Дали да не набичим музиката докрай всичките дни, постоянно, да няма край, да има само безвремие. Дори в делата на главата. Главата отдавна не желае да слуша нещо друго освен душата. Главата слуша само порива на природата, своя и на другите. Страда с другите, когато е необходимо, но не винаги и умерено. Защо да страдаш, когато можеш да танцуваш? Защо да удряш, когато можеш да танцуваш?
Защо да си неконтролируем, бесен, див, да се оплакват от теб, а всъщност ти да си страдащият?
Една излъчваща мацка. Не се бях запознавала с такава. Скоро... Дали съм била такава в очите на друга? Не е сексът, което ме завладява в излъчването. Злобата е! Лудостта в погледа, която казва открито, че няма да търпи и никога не е търпяла. Не това, че е красива и не това, че е умна. Отсъствието от този свят и злобата. Една подчертана агресивност в стила и в маниерите. Дългата права коса, грубите черти, празните очи и... Влечение - мацка, която бих приела да бъде наравно с мен. Може би дори е наравно с мен, е, ще бъде след време на моето ниво, а аз ще съм на друго... Или сега аз съм на нейното, но само в една равнина на погледа.



Потапяш се във водата гола. Сутрин преди да се събудят всички, малко след като слънцето е огряло плажа. Перфектното време - след сън. Перфектният сън - за блещукащи светлинки във водата - размърдан планктон. Някой е плувал там нощта. Преди да се появят многото хора, преди да дойде щастието. Преди да дойде загубата.
Лудост по лудостта. Нервност по невротията. Нетърпение да дойде нетърпението. Мога ли да изчакам, мога ли да си наложа да не правя нещо, когато правенето така или иначе не зависи само от мен? Не мисля, че мога. В тази равнина е някак тъй стъклено, огледално, пречупено и от време на време светлината на слънца се пречупва, за да сътвори красотата от хвърчила с много цветове, носени от вятъра на една връвчица. Толкова тънка, че всеки момент някой дракон да я скъса с дъха си. Някой да покаже на друг, че доброто изкарване няма много общо с вечността. Освен снимки, клипчета, фракции в мозъка, безсънни шумици и тъжна картинка в нечии мисли с няколко дни след веселото безвремие. Там, където нещата са се пречупили и хората са престанали да се усещат, да се чуват, да се виждат, макар и застанали на една маса един срещу друг. И виждат чудовища около себе си, и чуват чудовищата в главите си. И те им нашепват: "Направи си тази татуировка, искаш тази татуировка, тя ще ти даде крила да полетиш над жаждата за кръв."



Не можеш да проумееш защо така се е получило и кое е било шантавото в твоите решения. Където едни не помагат, изостават, а други те намират и обикват спонтанно. Когато си облечен в пижама и не ти пука за никой и нищо. Флиртуваш със съдбата си постоянно, предизвикваш я, а тя те засипва с моменти и моменти. С безбройните светлинки на проблясващия планктон, които радват не само очите ти, но и душата ти. Когато си бил и продължаваш да бъдеш толкова сам и недоумяващ. А някой се е събудил сред светлините на новия ден без ясна представа как се е озовал сред хората, сред които се е озовал. И защо се е бил. И защо е бил на един, два три рождени дни на не два и три, а на множество родени. А е бил, защото е искал и е пил, и е пил, и е пил. Парапланер, множество Миленки и мекици сред облаците над сутрешното езеро във влагата. Влага в косата, влага в главата, влага по кожата и в съдбата.
Барабани, барабани, неподредени мисли движат ръцете. Палките удрят по чинели. Свистят ушите. Очите летят през коридори, пълни с отпадъци, убита светлина. Не знам от къде идва и един глас до мен не иска да пие повече, но пие, и пие, и пие. И бягам към музиката, към плажа, към ритъма на живата кръв, туптящото сърце, към танца и битката. Към прегръдката на топлината, която си отива, защото я обичам, но не я търся. Тя е в мен. Изгаря ме изцяло и аз изгарям всичко наоколо. Живо и неживо, важното е, че е диво и опарено и се чуди какво се случва, какво е минало и минало ли е всъщност. А как да го задържиш, пламъчето в очите?
Като го искаш, като го искаш постоянно, като го искаш цялото и да е вечно.


вторник, 8 септември 2015 г.

Мъглявината Орион

I wanna fuckin' kill somebody.
Разказ за манагуа вечер, или нощ, или безвремие. Кога стана единадесет и четиридесет и пет? А то всъщност вече е два по следобяд. На нахранените коремчета им се спи. Аз цяла сутрин бродя, а сега жужа. Към вечерта ще полетя. В някое поредно споделяне.
Миришеш адски странно, знаеш ли! Нещо, което дори човек със слабо обоняние не би искал да подушва. Как общуваш с някой, който е създал около себе си отблъскващ облак? Седиш и си говориш с мен сладко, а аз не мога да ти кажа да се махнеш, защото ми миришеш на нещо, което се нуждае от много душ и чисти дрехи. А дрехите ти не са мръсни. Или поне на светлината в нощната градинка изглеждат чисти.
Казваш, че си ме виждал. Снощи, вчера или преди години. Сигурно е било така. Сигурно си прав и не съм се променила. Не съм се променила. Още гледам към звездите и си пожелавам да ме обичат. От време на време пожелавам и други неща, но основно да бъда обичана. Да има любов ми е някак свързано с небето отгоре. И кога беше единадесет и четиридесет и пет? Малко преди да се преместим в другия край на пътеката. Ама не пътеката, по която само аз, а от време на време и ти, вървим.
Всъщност вървя ли? Седнала съм, мятам камъчета, копая в пясъка, играя на петанг. И печеля! Печеля центове на игра на карти чрез ръцете, очите и главата на друг. Но ги печеля аз. Така твърди паякът, който знае всичко. Пуска лепкавата си мрежа и по нея полепват издрисканите му наблюдения, прехвалените му мнения. Докато не те направи целия в лепкава гадна нишка, която ти прониква по муцуната, през кожата. В очите, ушите, в устата. Докато не почнеш и ти да плюеш тънки лепкави, гадни нишки, опитвайки се да обхванеш в гнездото всички. Мърдащи и не мърдащи. Смрадливи и ухаещи, идейни и безидейни, живи и умрели. You see them all. Как правят "пльок-пльок" в калта на пътеката. Седиш си и ги зяпаш и изпадаш в транс. Най-безинтересната муха на бъдещето. Опияняваща се от това другите да пият. Да ги зяпаш как похапват сладко и как клетките им дърпат жадно всичко, до което се докопват. Протегнали ръчички, готови за купона. И аз така. Искам да се позабавляваме малко в желето на настоящето. Ама само колко е трудно да се лети в желе...
Вятърът на плажа (вятърът не плаща). Топъл и силен, вонящ или ухаещ. И какво значение има дали ще го уловиш в платното и платното ще те метне в блатото зад пясъка, или просто ще го оставиш да те прегръща? Силни прегръдки на дълго очакване. Две тела не се прегръщат така силно, както въздухът иска да гушне всички - силно и да се слее с тях, да мине през тях, да погали всичките тези закопнели за веселбата клетки. Да разроши една-две главици и да бутне някое и друго шише. Шампанско за годежа. И да пипне някакъв безбожно обичан пръстен. Каква странна любов е това. То, вятърът може да обича много по-силно от някакъв метален кръг. Пък колко смисъл са му дали на този кръг! Добре, че и въздухът вложи нещо от себе си в него. Част от щастието. Като онази сватба - там водата също взе участие. И какво щеше да е ако не се бяха включили? Ако беше само огненото кълбо? Не, трябва да има от всички. Да се знае, че и те участват.
Бяхме взели свещи, но огънят вирее трудно в такива прегръдки. Огънят умира от толкова обич ако е сам самичък и няма прегради. Но моят огън си миа основа. Има си всичко, което да го поддържа, дори в най-силния вятър. Огънят не може без въздух. Така или иначе. Но свещите, свещите са друго нещо. И нямаше нужда от тях, защото пламъкът беше в очите м и. Много хора го видяха. Дотук бях опитвала всичко.
Ще изгори всичко! И пак ще се върне птицата, ще разпери шарените си крила. И ще полети към мъглявината. Защото само тя може. Само тя има как да се откъсне от полянката, от пътеката, от плажа и настоящето и да помечтае в безкрая. А после да се върне и да разказва ли, разказва.
За планети със странни орбити. За черни дупки и черни настроения. За магнетизма и безвремието в улея на времето. Уж се движиш. Уж се изхабяваш. А всъщност си оставаш там някъде. На седемнайсет. Или на тринайсет? А може би на двадесет и три. И в мъглявината всички сме стари вампири. Какво искаме? Някои искат покой. Други искат любов и светлина. Третисме фенове на постоянното движение и на случването на някакви неща. На наблюдаването им и изказването им. Дори изпяването им или изтанцуването им. Не е достатъчно да го видиш. Трябва да го споделиш през своята си призма с някой, когото си намерил и познал, докато си се движел в желанието си да случваш и да ти се случва. В отговор на среднощен креватен въпрос. Какво искаш? Какво мислиш? Жените обичат да чоплят. Чоплят всичко и после те карат да го изядеш, докато страдат, че не е имало нещо по-сносно за правене. Но това им е харесвало всъщност и ги е карало да се чувстват като полезни пилета на гърба на някой носорог или хипопотам. В условията на черно пространство, на чийто ръб свети звезда, но иначе няма никакъв друг цвят.

понеделник, 31 август 2015 г.

Подаръкът сърце от Кхан

Топло ми е.
И ми е малко тъжно и тъпо. Сигурно заради сънищата, които сънувам. Лудост ми е ужасна в главата!
Вещиците се раздивяха снощи в планината. Отрази се на сънищата на всички. А и на един лакът, нещастно срещнал се със стената. Да си беше държал разумно бутилката. Но не! Къде тръгна да вършее из въздуха, безразборно борещ се с невидими сили на разрухата.
И това среднощно танцуване. Трябва да го забранят. Викат немирниците. Пък немирниците разрушават, каквото им дойде. Най-вече спокойствието. Ама на кой му е притрябвало спокойствие? Дори в жегата е по-добре нещо да се случва. Тук сватба, там - погребение. Някое и друго умряло куче на пътя. Някой и друг огън в огнище. На вещиците им трябват изгорели картофи. И немирни мисли. Някой и друг разбълбукан мозък. За по-голям драматизъм в танца. Та да може да се получи по-добре спускането по склона.
Вода. Никога не стига. Винаги е сухо в устата след танци. А и след докосване с истинска жива плът на някой, който го иска и очаква.
Междувременно разкараха поредното гнездо на оси. Жълто-черни летящи гадини, вършещи много повече работа от пчелите, но далеч по-непопулярни. И дали само пчелите жужат по цветните пъпки? Дали само те разбират от дупки? Едва ли. Вещиците са повече. И са вещи. Нали затова са вещици! А няколко сега го търсят. Не е далеч, но не е и тук. Не и сега. Сега вече е на друго място. Също толкова живо, но не чак толкова опасно. А, за да си жив, може би трябва да си опасен. Да виждат, че си опасен, за да знаят, че си жив. И да те местят от място на място, но в знанието си, че имаш смисъл, да не те финализират.
Едно дребно затруднение, преодолимо с времето и далеч не толкова окончателно, колкото огъня, на който са способни някои.
Какво ли си мислят? Когато танцуват. Харесва им музиката, която чуват. Музиката на душата, музиката от душата. Тази, която излиза от един и е за много и тази, която излиза от много и е само за един. Или тази, която е от един и е само за един, но никой от двамата не знае, докато не се срещнат очи в очи. Но за това е необходим танцът на миговете, който само вещиците знаят как се случва. А тях ги няма!
Снощи бяха тук, но нямаше да зная, ако не ми бяха казали.
Луната се позабавлява с нас. Един удари по главата, друг - в устата. Сватбата се загуби по селата. Погребението издрънча с един неритмичен тъпан и половин несигурна камбана. Не било празник. А някъде организират неделен пазар. Но няма да отидем, защото е много топло. Мозъкът се е размекнал и витае във висините на мечтите. Всичко му е скучно, всичко му е интересно. Иска да е навсякъде и тука. И се е метнал на метлата. Окован е, а витае.
Беше вчера. Беше утре. Беше днеска. Беше леля Веска. Правеше страхотно вкусна сладка баница. Но отдавна престана да е. И няма вече сладка баница.
Осите търсят гнездото. Не са като вещиците. Вещиците пети сън сънуват. Някои пият второ кафе.
Други се готвят за следобеден покер с тайфата. Вятърът ще донесе мълвата. После ще я издуха. И всички ще забравим. Че били сме. Тука. Живи.

неделя, 9 август 2015 г.

Трансфигурации


 Първото, което ми се заби в съзнанието на фестивала в с. Долен. Преображение, усещане за уют, усещане, че съм си вкъщи. А съм била за последно в двора на Веско преди шест години. Може би едно от доказателствата, че човек трябва да е с правилните хора до себе си. И не трябва да спира да ги търси. Не трябва да ги пропуска. Не трябва да ги изпуска, на никаква цена. Или по-точно - трябва да плати, каквато и цена се налга, за да останат до него. За да може да бъде себе си и да постига нещата, които се вижда, че може да постигне. Да не си търси извинения, а да действа.
Не мога да не споделя, просто защото бях наистина на невероятно хубави места и се чувствах прекрасно в кожата си и с хората около себе си, но точно този двор, точно тази сцена и точно тези хора ме накараха да се чувствам толкова добре и толкова обнадеждена, колкото никой друг преди.


Заспах под звуците на Balkansky с Теодосий Спасов и това не бих сравнила, нито заменила с нищо друго. Събудих се с полъха на вятъра и слънцето под облака и ми беше толкова добре. Надали ще има клипчета в мрежата, а и надали клипчетата могат да извикат точно тази емоция, караща кожата да настръхва, която човек изпитва, когато чуе гласа на някой надарен, когато усети емоцията и отдаването на някой гениален, когато се слее с момента и приятел му каже, че и моментът е специален. Не просто, защото си искал да отидеш още веднъж на това странно място с много изоставени стари къщи и кариери за камънак, да послушаш малко нестандартна музика и да пиеш масала с още по-нестандартни хора. А, защото този момент си заслужава нестандартните хора и отдаването.
Благодаря на всички, които имат нестандартни идеи и не виждат нищо страшно и невъзможно в осъществяването им! Благодаря на всички, които виждат изключителната ценност и красота във всичко около себе си! Благодаря, че дори едно хлапе, което не искаше да чуе дори за спане някъде другаде, освен до акумулаторната си кола, успя да хареса всичко, което му се случи по каменните улички на с. Долен.

А за да е всичко с подобаващ завършек, след малко джаз в Банско, отидохме да кажем едно благодаря и на милите мечета в резервата за танцуващи мечки в Белица.

Лека нощ, любими мои неотказвачета!

понеделник, 3 август 2015 г.

Блокаж




И така с години... :)
А най-хубаво е да не се бориш с това усещане, да не се бориш със себе си. Най-хубаво е да знаеш какво искаш и това, което искаш да е просто щастие. Щастие по принцип, за всички. Щастие не само за теб. Щастие за него, щастие за нея, щастие за то. Колкото и лигаво да е, дори най-черните чернилки (не говоря за съвършения организъм на черната раса) искат да бъдат обичани. Или поне обожавани...
Всъщност в моята глава обожанието е някак много по-силно от обичането. По-устойчиво, по-неуморно, по-чисто и непредубедено.
Изслушай песента! Майка ми не би я изслушала - тя мрази всичката музика, която слушам, мрази и начина, по който я слушам. Не бъдете като нея. Музиката е нещо прекрасно. И не говоря само за един стил. Говоря за всички стилове. Но човек трябва да е отворен за нея, а не да се е заключил за всичко. Отключете се, отпуснете се, освободете се от себе си. Трудна работа, знам, а и не всеки иска да я върши. А не е зле да го прави. Да изхвърля собствената си отрова от време на време, ей така, за да не се затлачва.

петък, 31 юли 2015 г.

Thrill's not gone!





Си отиде... Но не тръпката, а гениалната китара...
The thrill's not gone
Бях писала за тъгата. Тъгата си отиде!
Аз съм слънце... Слънце с няколко планети в орбита - коя крива, коя не чак толкова, коя далечна, коя близка. Аз съм слънце... Слънце в орбита около черна дупка. Черната дупка се превърна в планета. Слънце в орбита около център. Центърът е мрак. Но аз го харесвам. Неистово силно го харесвам. Защото аз съм слънце и мракът е моята среда.
Аз съм жълто джудже, аз съм огън, аз не спирам.
Аз танцувам, аз боледувам и пак танцувам.



Но всъщност не искам да връщам времето назад. Харесва ми настоящето и харесвам бъдещето - в него винаги е уютно.
Да ви кажа, ако не сте разбрали - аз никога няма да мирясам - мен не ме кефи да се възползвам от грешките в една система, мен ме кефи да я променям, да я мачкам, да я пренебрегвам. Мен не ме кефи устойчивостта, аз обичам предизвикателствата, движението, промените. Често промените не са отначало добри, но това е така, докато не ги погледнеш повторно и не установиш, че досега си се мъчил. Едва ли някога ще харесам пълното спокойствие и сигурността. Не ги харесвах преди, сега не ги харесвам и определено не ги целя. Вървят ръка за ръка с примирението и умората, със сивотата и навиците.
Отиде си и Пратчет. Преди да го стори обаче е написал нещо много мое: "Човек е жив, дорде се учи." За да се учиш, трябва изначално да си наясно, че има на какво и че има смисъл.
Но толкова е странно всичко наистина. Дори за мен е трудно да разбера това, което е предназначено за разбиране само от мен. Дори себе си не мога да убедя, какво остава да убедя останалите, че не е безумие. Но оставам в това безумие, защото усещам, че е само за мен. Моето безумие. Моята вселена, моята черна дупка, моята планета, моето безсъние, моите мисли. Мислите, които никога не напускат целта. Цел, която е много далечна и в същото време в тях.
Най-безценната думичка - обичам. Безкрайно безценна. И когато добавиш "много" към нея. Един вид обещание, че никога няма да можеш да престанеш да обичаш, независимо какво се случва. И е вярно. Но само, когато си си наврял егото някъде. Ако не го навреш, можеш да забравиш думичката - няма значение. Но когато е истинска, не можеш да се откажеш от нея, не можеш да я забравиш, не можеш да я отречеш. Когато не обичаш заради себе си и не себе си. Колко ли го могат? Колко ли го разпознават, когато им се случи?
След малко ще стане опасно несвързаното ми разсъждаване.
Пуши ми се, а не пуша. Какво ли означава това? Че трябва да започна? Или, че постоянната ми нужда от хора около мен, които го правят, е осезателно незадоволена и трябва да компенсирам? Да запаля една цигара, само за да се насладя на издигащия се дим, на пръстите с цигара. Да си доставя необходимата доза медитация, която разтварящото се мастило във водата не постигна.
Казаха ми, че създавам първоначално впечатление на студена и антисоциална мацка. Маската на инстинкта за самосъхранение. Защитната стена срещу стените.


Изчаках пътешествието с нетърпение и си го изкарах с кеф. Дори повече кеф от първоначалните ми очаквания. Имах притеснения, но един разговор с една странно далечно-близка мацка ме хвърли в небесата по много причини. Защото аз съм, по моя си, необясним за другите, особено за баба ми, начин, щастлива. Най-вече на баба ми глупостите не могат да ме засегнат. Тъжно, но човек на 30 години разбира кои от роднините му са го манипулирали през цялото му детство, дори без да се усетят. Защото родителите искат за потомството си най-доброто, но от тяхна гледна точка и никога не се съобразяват с гледната точка на потомството. Никога не приемат неговата гледна точка за по-меродавна, изхождайки от тежестта на опита. Такава заблуда! Опитът е генетично запечатан в същото това потомство. Даден им е изначално и те трябва да го надграждат. Не знам доколко е възможно, ако постоянно слушаш акъла на миналото. От време на време е редно да се заглеждаме в днес и в утре-то.
И да не спираме да бъдем честни със себе си. 

вторник, 14 април 2015 г.

Великден

Во истина воскресе!
Обичам ви всичките! Жалко, че не можем да намерим сили в себе си да се съберем. Това са си мисли нахалос почти - живеем си така в наша измислена реалност, която на всичкото и отгоре наистина си я имаме - това ни прави доста странни и трудно разбираеми. Прибави и една-две маски и всичко е топ.
В странно настроение съм, даже малко съм раздразнена. Не ми обръщайте много внимание. Ще ми мине, надявам се.
Мдаа, доста е странно това, което съм написала, но някой ме е разбрал. 
Не филмите, животът ми е на забавен каданс и нищо не мога да направя - всичко се случва бавно, за всичко имам повече време, отколкото ми е нужно и това ме радва невероятно много. Но постоянно си казвам, едва ли ще продължи - ще дойде време, когато всичко ще се забърза и ще знам, че краденото време сега, ще се окаже откраднато от там. А може и да не съм права. Може просто така да се самонавивам, за да не се сдухвам, че все съм за нещо недоволна, че някакви хубавости не ми се случват, а случването им не зависи от чистата ми амбиция да се случват. Защото съм си създала отдавна приоритети. Това е във връзка с едно старо писмо. За приоритетите. Кое е по-правилно - да е на първо място семейството, или да е на първо място мечтата. Каквото и да избереш, ще е правилно. Каквото и да избереш, ще е грешно. Въпрос на гледна точка е. За мен например, единственото вярно е да следваш душата си. Това в много случаи е егоистично. Не на всеки душата е алтруист. Ако душата мечтае да спасява животи във физическия смисъл, няма да можеш да я убедиш, че психическия смисъл също е важен, а и тя не знае как да спасява психически - за тази работа ще разчита на други. Защото е редно да не се мисли за въздесъща. Но ще е добре да не е тя тази, която е довела до необходимостта от психическо спасяване. Малко е същото като приказките за осъзнаването. Физиката и психиката са свързани. Ако не се грижиш за някого психически, защото си мислиш, че не можеш и че няма нужда, рано или късно се налага да се грижиш за него физически. Мечтите са това, което те движи, което те кара да се чувстваш полезен, но те никога не трябва да са самоцел. Не трябва да плащаш всичко, което ти се поиска по пътя за постигането им. Защото в крайна сметка, важна е душата ти и нея я познават само близките. Само тези, които си допуснал и са пожелали да бъдат до нея. Нямаш право да омаловажаваш и подценяваш тяхната ценност в името на нещо, което въображението ти е поставило на пиедестал. Не превръщай всички в роби на мечтата си. Направи ги воденичен камък, не трън в обувката. Душите, които са по пътя с теб, не трябва да ти пречат, но за целта трябва да разбереш, че не ти пречат. Трябва да разбереш, че са до теб, за да бъдат част от това, което в крайна сметка ти наричаш живот. Не ги оставяй просто да съществуват около теб! Защото за мен много по-важни са хората - приятелите, семейството, човешките отношения, отколкото титлите, парите, суетата. А истината е, че колкото повече цениш хората, толкова по-малко те ти отвръщат със същото. Така са устроени, че уважават само тези, които ги мачкат. И не знам кое е по-правилното в крайна сметка. Щом сам се питаш, значи имаш проблем, че не можеш да усетиш правилния отговор за себе си. Няма как да разбереш, че е важно непрекъснато да крадеш време от мечтите си и от интересите си, от "парите си", за да го даваш за близките си. В много случаи дори не осъзнаваш, че нямането на достатъчно пари не е оправдание, нямането на време също. Колко може да търпи една душа да осъзнава, че за теб нейното добруване не е по-важно от добруването на имагинерно количество други, които нямат нищо общо с вас? И дали парите са достатъчно оправдание? Или някакво пак имагинерно схващане за това какво би било добро за нея? Тя сама не знае кое е добро за нея - това го знае само този, който е начертал пътя. 
Страшно ме е яд, когато виждам нечий път, когато ми е признал колко е грешен, но не ми дава никакъв шанс да помогна. Страшно ме е яд, когато осъзнавам, че съм нечий камък на главата. Случва ми се прекалено често. И знам, че е много тежко и неблагодарно, а не си и виновен. Просто човекът, на когото тежиш, няма как да разбере, че не си лош, защото искаш нещо от него. Ти просто имаш нужда от нещо, което той хем иска, хем не може да ти даде. Но пък ако имаш до себе си човек, който знае как да те накара да се чувстваш свободен, някой, който се чувства добре с твоите мечти или си успял да го направиш част от тях, страшно няма. 
Недовършено някак...
Продължавам да страдам - нищо не мога да направя срещу това си състояние. Карах вчера колело. Поради това, че ми е изтекла книжката миналата седмица, ще си го подкарвам вече. И без това движението из София много ме дразни напоследък. И въобще много неща ме дразнят, ама няма как. 
Юли месец съм по фестивали - Чехия, Сърбия и Черна гора. Много музика, малко компания, дано не си писнем за толкова време. Тъпото е, че и това ще е много време без любов... Преди си казвах - споко, все някога ще ти се случи и на теб. Сега вече не си казвам такива неща. По-скоро съм на мнението, че на мен точно няма да ми се случи. Преди или исках, или не исках. Сега ми е все тая. И да се случи нещо, и да не се случи, все тая - или аз ще съм недостатъчно добра, или той. Ето - от мен искат да сбъдвам мечти, а аз искам да ги сбъдвам за други. Никога не съм си била самодостатъчна, а всъщност съм единак. Знам как да плащам за свободата си, радвам й се и си я плащам, а не я искам. Давам я на близките си и обичани, но и те не я искат - разбират я като липса на любов може би, за егоизъм може би. Дори се чудя дали не я приемат за липса на амбиция. И аз понякога се чудя. Имам амбиция в себе си, но тя стига до свободата като че ли. Опит да я извоювам за всички, пък то на никой не му се плаща за това.
Както и да е, тъжно ми е.

понеделник, 16 февруари 2015 г.

Добро утро, sunshine!

Самокритикувам се, че много рядко пиша. Може би, защото почнах много често да пиша писма до приятелките си и те заместиха изначалната ми нужда постоянно да пиша, за да не се налага да говоря глупостите, които се въртят из смахнатия ми акъл.
Беше един доста странен ден. Започна с предложението за брак на един стар познат към сегашната, а явно и постоянна, любов. Предложи й на парти, дръм'н'бас парти. От една страна ми стана много миличко, защото се върнах 15 години назад, когато партизанствахме из Созопол и специално заради него всеки ден се връщах на Градина, а вечер отивах да спя в Равда при Мария... Само и само, за да дам шанс нещо да се случи. Да не излезне, че аз нещо съм оплела и съм била гадната.

След това изпразнувахме сватбата на Иван и Ели. Което празнуване беше още по-приятно дори от дръм'и'бяса. До голяма степен ми помогна и това, че все пак си се бях наслушала на моята музика и не ми липсваше. Но и на сватбата музиката не беше като обичайната новогодишна програма на компанията и всъщност много приятно се изненадах. Изненада ме и Серго, който много се радваше, че оставам, че не съм си тръгнала, че купонясвам... Не знам с какво впечатление съм го оставила напоследък, та така да си мисли за мен. Може би дълго време съм била в графата на хората, които не знаят как да се веселят, защото не пият... А изобщо не съм в тази графа.
Аз съм в графата на хората, които знаят как да се веселят, но постоянно усещат липсата на своето място, на своите хора и на своята любов. Защото едно е да танцуваш и да се кефиш на музиката, на която по принцип се кефиш, когато си сам и с приятели, друго е да се кефиш, когато си с него. Когато знаеш, че вечерта ще приключи с него, или че на следващия ден ще го видиш. И, че той те обича, независимо от всичко. И ще ти се извини за всичките гадости, които ти е натворил, без да се замисля. Не се е замислил, защото знае, че се обичате и че само това има значение. За него... За мен значение има всичкото отношение. За мен физическата липса също е отношение. А той е такъв. Предвид, че никак не му дреме, се учудвам, че изобщо още нещо правим. А правим, защото сме един за друг и сме по най-точния начин се намерили. 
Обещания... Обещанията загробват най-много. Дори, когато си се отървал от абсолютно всички ограничения, които може да ти налага околната среда, най-вече човешкият фактор и неговото неотклонно мнение, пак си намерил механизъм за самоконтрол. Обещанието, че няма да отстъпиш от себе си. Обещанието, че няма да се откажеш. Заинатяването. Хората, които си имат граници и скрупули, критикуват тези, които си имат инат и ехидно им обясняват колко им вреди този инат и колко работел срещу тях. И им е много удобно и уютно да си живеят в изградената среда на комфортни компромиси. Но обещанието е това, което 
А всъщност важни са моментите, в които се чувстваш доволен, че си в кожата си и тази кожа не вони, а излъчва невероятното ти усещане за живот. Огромното ти желание за такъв, примесен с лютивите нотки на забраненото и опасното. Не може хем да ти е лютиво и опасно, хем комфортно. Не може да си опасен, да знаеш, че си опасен, но да страдаш, че никой не се престрашава. Или пък, защо да не може, може, но не е нещо, което можеш да промениш - опасността. При мен се явява разработка на страха. Не ме е страх да изгубя нещо. Страх ме е то да не ме изгуби. Защотото си заслужава и не е редно никоя от страните в него да го оставя да си отиде. И това е обещаннието, което няма да наруша, защото никога не е казвано, че животът е лесен или е за слабаци. Животът е една арена за гладиаторски борби и истинско значение има издръжливостта - способността да продължаваш въпреки ударите и раните до окончателна победа. 
Победата - да постигнеш азиатския вътрешен мир. Да заспиш...
Да се изегоистиш и да приемеш, че свободата от съображенията е и свобода от задължения. Не си задължен да искаш и не си задължен да очакваш. Длъжен си единствено на себе си. А ти искаш да направиш някого щастлив и това е твоето обещание.
Но за кого и докога свободата е щастие. Дали не се разминават мненията и очакванията и дали не трябва да си наложиш да не го мислиш, а единствено да усещаш и да чуваш човека до себе си?
Ели пожелала на Поли да си намери мъж, с когото няма да се налага да прави никакъв компромис със себе си. Аз си мисля, че това не е въпрос на намиране на мъж, а на правилно отношение към самата себе си. Жените обикновено искаме да живеем за мъжете си и чрез тях и това не е компромис с нас си, защото това е собственото ни желание. Много често жените се променят и правят неща заради мъжете си - нещо, което мъжете не искат от тях. И очакват същото от мъжете, които пък по принцип не го правят, защото им е природно дадено да не могат да бъдат друго освен себе си. За да бъдеш себе си, трябва и човекът до теб да има тази свобода и заедно да сте едно. Компромиси се правят, когато не сте изначално едно, а ви задържат един с друг съображенията.
Както и да е, едно любимо мое клише. Имам си нова шапка и нови слушалки.

сряда, 21 януари 2015 г.

Началото


Първата песен за 2015-та...
Не виждам нищо хубаво в това парите за пенсията на баба ми да идва от порока на майка ми и баща ми. Във връзка със странните плакати, на които пише, че контрабандните цигари крадели от пенсията на баба ми. Ужасно грозно! Или пък билбордовете в черно, сбогуващи се с любимия. Не мога да разбера що за пошли умове ги измислят тея глупости. И за каква публика. Толкова ли е сложно да се правят красиви неща?
Разбирам го Киану Рийвс - този свят е пълен със слаби хора, които не знаят какво означава да обичаш, не обичат да обичат и не искат да обичат наистина. Истината боли. Пълно е и с хора, които не знаят какво означава истината. Твърдят, че е една и универсална. И аз не съм съгласна.
Съгласна съм само с това, че истинската любов съществува и е вечна, когато е наиситна истинска, защото не иска, не чака, не страда. Изпълнена е с разбиране и желание за хармония. Хармонията е важна във всичко. Няма хармония в това да рекламираш нещо в черно със сбогом.
Чак сега разбирам, че и тази песен има нещо общо с Royksopp - певицата на The Knife, както и на Fever Ray и въобще много любима ми се оказва. Явно тези дни съм в такова настроение. Открих оригиналното парче и се чудех от къде ми е познато:

Усещам себе си болна. Душата си е на мястото и аз я слушам, колкото и да е сложно, но тялото се разкекави - защото навън времето предразполага към никнене на вируси - няма да стане пак здравословно студено. И не мога да си видя хлапето, което сигурно вече много страда за мен. Поне не казва и не мрънка. Той е едно много търпеливо същество. А и сигурно не се е ориентирал още кое му харесва повече. Имам се за доста готина и либерална мама.
Та по въпроса за любовта и за нещата, които не можеш да контролираш, но можеш да усетиш - усетиш ли любовта, не я задушавай с мислите си, не я задушавай с тленното. Отдавай се, раздавай се и не очаквай отплата. Единствената отплата за любовта може да бъде любов и нищо повече. Нищо друго не я прави нито повече, нито по-малко любов!