Трансфигурации

 Първото, което ми се заби в съзнанието на фестивала в с. Долен. Преображение, усещане за уют, усещане, че съм си вкъщи. А съм била за последно в двора на Веско преди шест години. Може би едно от доказателствата, че човек трябва да е с правилните хора до себе си. И не трябва да спира да ги търси. Не трябва да ги пропуска. Не трябва да ги изпуска, на никаква цена. Или по-точно - трябва да плати, каквато и цена се налга, за да останат до него. За да може да бъде себе си и да постига нещата, които се вижда, че може да постигне. Да не си търси извинения, а да действа.
Не мога да не споделя, просто защото бях наистина на невероятно хубави места и се чувствах прекрасно в кожата си и с хората около себе си, но точно този двор, точно тази сцена и точно тези хора ме накараха да се чувствам толкова добре и толкова обнадеждена, колкото никой друг преди.

Заспах под звуците на Balkansky с Теодосий Спасов и това не бих сравнила, нито заменила с нищо друго. Събудих се с полъха на вятъра и слънцето под облака и ми беше толкова добре. Надали ще има клипчета в мрежата, а и надали клипчетата могат да извикат точно тази емоция, караща кожата да настръхва, която човек изпитва, когато чуе гласа на някой надарен, когато усети емоцията и отдаването на някой гениален, когато се слее с момента и приятел му каже, че и моментът е специален. Не просто, защото си искал да отидеш още веднъж на това странно място с много изоставени стари къщи и кариери за камънак, да послушаш малко нестандартна музика и да пиеш масала с още по-нестандартни хора. А, защото този момент си заслужава нестандартните хора и отдаването.
Благодаря на всички, които имат нестандартни идеи и не виждат нищо страшно и невъзможно в осъществяването им! Благодаря на всички, които виждат изключителната ценност и красота във всичко около себе си! Благодаря, че дори едно хлапе, което не искаше да чуе дори за спане някъде другаде, освен до акумулаторната си кола, успя да хареса всичко, което му се случи по каменните улички на с. Долен.

А за да е всичко с подобаващ завършек, след малко джаз в Банско, отидохме да кажем едно благодаря и на милите мечета в резервата за танцуващи мечки в Белица.

Лека нощ, любими мои неотказвачета!

Thrill's not gone!

Си отиде... Но не тръпката, а гениалната китара...
The thrill's not gone
Бях писала за тъгата. Тъгата си отиде!
Аз съм слънце... Слънце с няколко планети в орбита - коя крива, коя не чак толкова, коя далечна, коя близка. Аз съм слънце... Слънце в орбита около черна дупка. Черната дупка се превърна в планета. Слънце в орбита около център. Центърът е мрак. Но аз го харесвам. Неистово силно го харесвам. Защото аз съм слънце и мракът е моята среда.
Аз съм жълто джудже, аз съм огън, аз не спирам.
Аз танцувам, аз боледувам и пак танцувам.

Но всъщност не искам да връщам времето назад. Харесва ми настоящето и харесвам бъдещето - в него винаги е уютно.
Да ви кажа, ако не сте разбрали - аз никога няма да мирясам - мен не ме кефи да се възползвам от грешките в една система, мен ме кефи да я променям, да я мачкам, да я пренебрегвам. Мен не ме кефи устойчивостта, аз обичам предизвикателствата, движението, промените. Често промените не са отначало добри, но това е така, докато не ги погледнеш повторно и не установиш, че досега си се мъчил. Едва ли някога ще харесам пълното спокойствие и сигурността. Не ги харесвах преди, сега не ги харесвам и определено не ги целя. Вървят ръка за ръка с примирението и умората, със сивотата и навиците.
Отиде си и Пратчет. Преди да го стори обаче е написал нещо много мое: "Човек е жив, дорде се учи." За да се учиш, трябва изначално да си наясно, че има на какво и че има смисъл.
Но толкова е странно всичко наистина. Дори за мен е трудно да разбера това, което е предназначено за разбиране само от мен. Дори себе си не мога да убедя, какво остава да убедя останалите, че не е безумие. Но оставам в това безумие, защото усещам, че е само за мен. Моето безумие. Моята вселена, моята черна дупка, моята планета, моето безсъние, моите мисли. Мислите, които никога не напускат целта. Цел, която е много далечна и в същото време в тях.
Най-безценната думичка - обичам. Безкрайно безценна. И когато добавиш "много" към нея. Един вид обещание, че никога няма да можеш да престанеш да обичаш, независимо какво се случва. И е вярно. Но само, когато си си наврял егото някъде. Ако не го навреш, можеш да забравиш думичката - няма значение. Но когато е истинска, не можеш да се откажеш от нея, не можеш да я забравиш, не можеш да я отречеш. Когато не обичаш заради себе си и не себе си. Колко ли го могат? Колко ли го разпознават, когато им се случи?
След малко ще стане опасно несвързаното ми разсъждаване.
Пуши ми се, а не пуша. Какво ли означава това? Че трябва да започна? Или, че постоянната ми нужда от хора около мен, които го правят, е осезателно незадоволена и трябва да компенсирам? Да запаля една цигара, само за да се насладя на издигащия се дим, на пръстите с цигара. Да си доставя необходимата доза медитация, която разтварящото се мастило във водата не постигна.
Казаха ми, че създавам първоначално впечатление на студена и антисоциална мацка. Маската на инстинкта за самосъхранение. Защитната стена срещу стените.

Изчаках пътешествието с нетърпение и си го изкарах с кеф. Дори повече кеф от първоначалните ми очаквания. Имах притеснения, но един разговор с една странно далечно-близка мацка ме хвърли в небесата по много причини. Защото аз съм, по моя си, необясним за другите, особено за баба ми, начин, щастлива. Най-вече на баба ми глупостите не могат да ме засегнат. Тъжно, но човек на 30 години разбира кои от роднините му са го манипулирали през цялото му детство, дори без да се усетят. Защото родителите искат за потомството си най-доброто, но от тяхна гледна точка и никога не се съобразяват с гледната точка на потомството. Никога не приемат неговата гледна точка за по-меродавна, изхождайки от тежестта на опита. Такава заблуда! Опитът е генетично запечатан в същото това потомство. Даден им е изначално и те трябва да го надграждат. Не знам доколко е възможно, ако постоянно слушаш акъла на миналото. От време на време е редно да се заглеждаме в днес и в утре-то.
И да не спираме да бъдем честни със себе си. 

Началото

Първата песен за 2015-та...
Не виждам нищо хубаво в това парите за пенсията на баба ми да идва от порока на майка ми и баща ми. Във връзка със странните плакати, на които пише, че контрабандните цигари крадели от пенсията на баба ми. Ужасно грозно! Или пък билбордовете в черно, сбогуващи се с любимия. Не мога да разбера що за пошли умове ги измислят тея глупости. И за каква публика. Толкова ли е сложно да се правят красиви неща?
Разбирам го Киану Рийвс - този свят е пълен със слаби хора, които не знаят какво означава да обичаш, не обичат да обичат и не искат да обичат наистина. Истината боли. Пълно е и с хора, които не знаят какво означава истината. Твърдят, че е една и универсална. И аз не съм съгласна.
Съгласна съм само с това, че истинската любов съществува и е вечна, когато е наиситна истинска, защото не иска, не чака, не страда. Изпълнена е с разбиране и желание за хармония. Хармонията е важна във всичко. Няма хармония в това да рекламираш нещо в черно със сбогом.

Чак сега разбирам, че и тази песен има нещо общо с Royksopp - певицата на The Knife, както и на Fever Ray и въобще много любима ми се оказва. Явно тези дни съм в такова настроение. Открих оригиналното парче и се чудех от къде ми е познато:

Усещам себе си болна. Душата си е на мястото и аз я слушам, колкото и да е сложно, но тялото се разкекави - защото навън времето предразполага към никнене на вируси - няма да стане пак здравословно студено. И не мога да си видя хлапето, което сигурно вече много страда за мен. Поне не казва и не мрънка. Той е едно много търпеливо същество. А и сигурно не се е ориентирал още кое му харесва повече. Имам се за доста готина и либерална мама.
Та по въпроса за любовта и за нещата, които не можеш да контролираш, но можеш да усетиш - усетиш ли любовта, не я задушавай с мислите си, не я задушавай с тленното. Отдавай се, раздавай се и не очаквай отплата. Единствената отплата за любовта може да бъде любов и нищо повече. Нищо друго не я прави нито повече, нито по-малко любов!