Горите си имали ден

Горите, които обичаме! Горите, в които чертаем своите пътеки и търсим чуждите. Горите, в които постоянно чуваме пропукване, шумолене, мърморене. В тях винаги някой нещо говори на своя си собствен език и винаги някой друг го слуша. Дори слушателят да е само една клонка дърво. Горите, които миришат на истина, на влажност, на пръст, на живот. В които винаги можеш да се изгубиш, намирайки и да намериш, изгубвайки. В които не виждаш хоризонта, но знаеш, че можеш да последваш потока. Тези, от които грабим с цели шепи - нашата мъдрост, спокойствие, здраве, уют и се чувстваме гушнати, дори да не виждаме звездите. Тези, които пазят нашите тайни, както пазят своите така, че може никога да не разберем как се случва това вълшебство, наречено "гора".

Кандидат за депутат

За втори път. Доколкото си спомням, първия път никой не знаеше кои зелени са точното зелено и има ли ги изобщо, ако и да бяха цели три партии. Сега много ми прилича на тогава. Залогът обаче е по-голям, аз съм по-мъдра, а шансовете - по-големи. Не мога да се откажа от виждането на надеждата. Не мога да спра да търся смисъла. Може и пак да не успея да се науча да говоря пред публика, или като за пред съдии, но това са дреболии. Казват, че човек, за да се развива и да се учи, трябва да прави нещата, които го е страх да прави, така че...