сряда, 18 септември 2013 г.

Some enchanted evening you're going to meet your soulmate, the perfect person who will meet all your needs and fulfill all your dreams. Right? Wrong! This fantasy that songwriters and poets are so fond of perpetuating has its roots in memories of the womb, where we were so secure and "at one" with our mothers; it's no wonder we have hankered to return to that place all our lives. But, to put it quite brutally, it is a childish dream. And it's amazing we hang on to it so stubbornly in the face of reality. Nobody, whether it's your current mate or some dreamed-of partner in the future, has any obligation to deliver your happiness on a platter--nor could they even if they wanted to. Real love comes not from trying to solve our neediness by depending on another, but by developing our own inner richness and maturity. Then we have so much love to give that we naturally draw lovers towards us.


Понеже някакъв непознат мене агент вчера ми беше пуснал лично съобщение в отговор на моя коментар под това твърдение, мислейки че изобщо не съм длъжна да му отговарям, но персонално зациклила по тези въпроси, реших поне тук да си излея среднощните разсъждения, че и настроение. Че и копнежи.
Та, господинът ми беше писал да внимавам какви епитети употребявам, с много многоточия, беше изразил недоумението си може би дали не е за убиване и без шанс. Защото аз бях написала това: "И пак - сродната душа при това положение е напълно реално откриваема и не е илюзорна мечта от детството. Въпрос на духовно извисяване е. Жалкото е, че твърде много хора престават да работят над себе си още през пубертета и си остават на едно изключително първосигнално и егоистично ниво."
Първо, когато човек обича истински, наистина е способен да направи всичко, абсолютно всичко за другия, виждала съм го не един път, затова не смятам, че не е нереално да очакваш наистина да се случи. Защото се случва. Второ, не е често, но се случва, любовта да е наистина споделена и когато е такава, е много по-правилно хората да се отнасят с нея като деца - наивно, всеотдайно и безстрашно. Аз съм от тези редки индивиди, които живеят за мига и за това много лесно усещат кога мигът си е отишъл. Няма по-голяма глупост от това да оставиш един миг да си отиде, без да му се насладиш. Напоследък често ми се налага да обяснявам, че когато човек по някакви причини не успява да освободи енергията си, каквато и да било, тя си остава в него и започва да му действа по един доста неприятен начин - дали ще се разболява, дали ще страда психически, а то психическото страдание се отразява и на физиката. Аз си го изтълкувах така писанието - не е редно да го изискваш от половинката щастието. Да, щастието си си ти, от теб зависи дали ще си щастлив и той не може да го направи за теб ако ти не можеш да го видиш. Но е абсолютно сигурно, че щом не виждаш щастието или не се опитват да ти го дадат, значи не е твоят soulmate. Или пък, когато човек е принципно нещастлив, той прави и този до себе си такъв и ако не е егоист и страхливец би следвало да му даде шанс да продължи да търси, дори ако сам той не иска да го прави по някакви причини. И съм такъв човек, че никога, ама никога не съм приемала за извинение децата - наличието или липсата им, за непредприемане на действия. Ако те притеснява едната сигурност, физическа, нищо не пречи да продължиш да я осигуряваш. Дали ще живееш нещастен, или ще умираш от глад - да, въпрос на личен избор. Много е лесно да се направи изборът с нещастното живеене, когато около теб непрекъснато се бълва колко щастието е невъзможно, защото не съществува такова нещо "истинска любов". И е много трудно да се направи изборът с несигурността, защото тогава трябва да знаеш, че щастието зависи само от теб и от личната ти борба с вещоманието и егоизма. Затова и казах, че любовта е въпрос на духовно извисяване, за каквото човечеството не е готово, или поне доста солидна част от човечеството. Може би се дължи на фокуса на сегашната цивилизация в имането. Може би е редно философията най-накрая да вземе да роди нещо ново, което да изкара хората от това тотално блато.
Това за пубертета, май малко съм го изтеглила много рано във времето. Всъщност, по мои наблюдения хората и през целите си 20 години вършат простотии, подтиквани от вярата в силите и бъдещето си, след което решават, че животът е свършил и не могат да променят нищо... Вместо да седнат да си поговорят с някоя баба или с някой дядо (в случай, че прозрението не им дойде само от много четене и наблюдаване).
Толкоз, че скоро ще почна да споря и със себе си.