сряда, 13 ноември 2013 г.

Complications Of The Flesh

http://www.youtube.com/v/0Ctv5uYcI8M?autohide=1&version=3&attribution_tag=omoRjRiyP34kuWf8EugNVg&autohide=1&showinfo=1&feature=share&autoplay=1
And again...
Complications, complications...

четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Да напиша нещо

И така, нямам желание за никакво друго правене - слушам музика, гледат ми се филми, но съм на работа и не ми е удобно да го правя. Тялото ми е в разпад, защото не мога да спра процеса на тъгуване, а не мога да спра процеса на тъгуване, защото не мога да заповядам на никого да ме обича повече, отколкото вече ме обича. Набила ми се е репликата на Духчо от "Аладин" - "Не мога да накарам някого да се влюби в другиго". Ето, имам си аз любов, но съм Духчо и не мога да накарам никого да си има също тази любов. Духчо ли съм и аз не знам. Но със сигурност съм нещо такова. Но имам нужда от любов, имам нужда от ... Нямам нужда да пиша това, имам нужда някой да го види в очите ми и да ми го даде. Не някой! Ти!!! Кой си ти? Моето вдъхновение, моята душевна половинка, моето съвършено аз, някъде там в пространството, загубен сред съдбата, но все пак изключително близко до мен, защото битието и небитието не може да ни държи далече един от друг. А защо сме така устроени? Да сме логични половинки? И защо съдбата е така измислена, че в милиарди случаи просто да не се сбъдваме? Мъже и жени - толкова различни, но всъщност идеално прилепващи едно към друго парченца от пъзел. Аз знам кое парченце е моето, но пъзелът не може да бъде нареден заради многото други почти напасващи се парчета. А знам, знам със сигурност, че ти си моето парче, независимо от другите напасвания, защото в теб има лудостта, която ми е необходима да поддържа огъня, има леността, която ми дава спокойствието пред огъня, има привличането на магнита и невероятната нежност, която ме обзема и която не ми е присъща и трудно се проявява и изпитвам единствено към детето си. Има го осъзнаването, че ще направя всичко за теб и го правя, просто не правя нищо повече от това, което искаш. Не искаш нищо повече от шанс. Аз нямам шанс. Боря се със собствената си стена отново. Не искам да приема, че някой, който ме обича, се отказва от мен. Винаги ми е било трудно да го приема. Спасява ме само това, което ми е казано - че никой, който ме обича, не може да се откаже от мен. Не трябва ли да е така с всички? Но аз съм музата, нали? Аз съм слънцето, аз съм обожанието. Аз не съм за днес, не съм за сега, не съм за по принцип и не съм реална. Нали? И трябва да си живея нереалния живот в небесата и да не се бъркам в дребнавите проблеми на тези, които още не са се научили какво е ценно в живота. Или пък да се опитвам да ги науча. Как да ги науча? С творбите си - в тези творби, в които има много тъга? Изключително много тъга и самота. Почти не мога да се справям с тях, но нали съм нещо нереално, значи и чувствата ми не са реални. Дали не се опитвам да се самоизвися, за да преодолея другата крайност на самосъжалението? Отивам си бавно или бързо - въпрос на гледна точка. Какво ме задържа? Като Падме - сякаш съм загубила желанието си да живея. Лукчо съм аз - изключително откровен и отворен човек, но безкрайно чувствителен и с безкрайно много интереси. Усещам се нездрава. Усещам, че тялото ми реагира на психическата проблематика - това, че имам нужда да стана най-накрая цялост, да съм част от цяло, защото моята половинка не може сама да се справи със себе си. Истински ми се иска и тялото ми да повярва, че душата ми не страда от това, че парченцето е закопчано в друг пъзел. Но дали не страда? Напоследък се оказва, че другият пъзел изобщо не може да поеме парче като мен или че аз не мога вече да се напасна в другия пъзел, защото там празни места вече няма. Но какво прави моята частичка там тогава? Там ли е реално?
Преди години тегобата ми идваше в повече, не обичах чернилката в душите на приятелите си. Сега установявам, че съм много по-тежък характер от тях, много по-дълбоко преживяваща и тъжна. Много повече черна дупка и в същото време притегателна сила за много хора.
Господи, бъди с мен... Само да повярвам в себе си...

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Понеделнишко

Малко ме понаболява десният бъбрек, и ми е странно на съществото. Малко съм истински дълбоко влюбена, все още. Малко съм отнесена, дотолкова, че всеки го вижда, пък уж трябва да живея. И живея, по моя си начин и все повече не мога да разбера как успяват другите хора да не го правят, да се измъчват от това и да обвиняват всевъзможни околности в това, че сами не знаят как да го правят. Нарекоха ме гъзарка, наричат ме готина, наричат ме свободна. Хора, ако ви е страх от огън, не си играйте със запалки. Тоя бил тъп, оня бил мързелив, трети бил желе, четвърти - путьо, пети - наркоман, шести - страхливец, мъжемелачки, други някакви дами, приятелки, неприятелки. Свободата си има цена, готиността не е по силите на всички.
Let's just die together!
Сега се сещам, че го казах на един. Или не, казах, че искам да остарея с него. Брей, колко много неща съм казала! Ако сега надграждам на това, което не съм правила преди десет години, когато никой нищо не ми показваше. Какво ли ще стане след още десет, когато ще почнат да се престрашават и да правят? Нещата ще загрубеят.
Кефът е самоцел, или не е самоцел... Няма значение, стига да ти е кеф. Няма нищо за губене. Или има? Какво има да загубим, ако живеем свободно според нуждите си? Приятелите си, самоуважението си? Глупости!!!
По принуда сме силни, защото всички около нас са желета и трябва някой да им държи основите, за да не се хързулнат на някъде, без да си кажат и ние, стабилните, стоманени хора, да увиснем във въздуха никому ненужни. Висящ във въздуха меч, замахващ и свистящ във въздуха, но разсичащ единствено мухички и желенца. Дали търсенето на сродни души помага изобщо. То не е много лесно от определено ниво нататък нещата стават изключително самотни и някои хора сме се обърнали към изкуството, защото само там откриваме фрагменти от необходимото ни общество.
Тъжно, тъжно, ще трябва да се ходи на д-р... В квартала няма врачка, на която да вярвам повече, затова. Нямаме си шаман, нямаме си вуду... Вярвам на д-р-тата дори по-малко, отколкото на политиците. Напоследък не знам кои са по-самозаблудени.
Табутата - аман от табутата. Аман от умишлено забраняване на естествените неща, за да може някакви хитреци да печелят от тях. Оу това е супер конспиративно и пак влезнах в хипотезата, в която вампирите съществуват, защото кой иначе би измислил толкова рано забраната на секса, за да печели чак сега от това... Виж, това с дрогата по-бързо са го направили. Че и с алкохола. Като гледам и двата опита за последния, са не особено успешни. Ами това с естествените повици на тялото и на душата? Те душата с тялото са свързани нали. Като намачкаш едното, намачкваш и другото - вижда се от милиардите примери за това.
И си опарих езика с една глътка чай - обърка ми вкусовете за часове вече. Но не е и това поводът за странното ми мрънкане днес - мозъчето ми си мрънка, защото продължава да си цикли със сложния въпрос на любовта и ... Кога ще гледаме филми, за да не се налага да чувстваме собствените си чувства? Преди години се чувствах безчувствена. Използвах филмите, за да усещам някакви емоции все-пак. Те и сънищата ми са филми. Сега и животът ми е филм. За щастие, или поне започнах да усещам, че животът ми винаги е бил филм, а аз съм един много разсеян зяпач в салона. 

сряда, 18 септември 2013 г.

Some enchanted evening you're going to meet your soulmate, the perfect person who will meet all your needs and fulfill all your dreams. Right? Wrong! This fantasy that songwriters and poets are so fond of perpetuating has its roots in memories of the womb, where we were so secure and "at one" with our mothers; it's no wonder we have hankered to return to that place all our lives. But, to put it quite brutally, it is a childish dream. And it's amazing we hang on to it so stubbornly in the face of reality. Nobody, whether it's your current mate or some dreamed-of partner in the future, has any obligation to deliver your happiness on a platter--nor could they even if they wanted to. Real love comes not from trying to solve our neediness by depending on another, but by developing our own inner richness and maturity. Then we have so much love to give that we naturally draw lovers towards us.


Понеже някакъв непознат мене агент вчера ми беше пуснал лично съобщение в отговор на моя коментар под това твърдение, мислейки че изобщо не съм длъжна да му отговарям, но персонално зациклила по тези въпроси, реших поне тук да си излея среднощните разсъждения, че и настроение. Че и копнежи.
Та, господинът ми беше писал да внимавам какви епитети употребявам, с много многоточия, беше изразил недоумението си може би дали не е за убиване и без шанс. Защото аз бях написала това: "И пак - сродната душа при това положение е напълно реално откриваема и не е илюзорна мечта от детството. Въпрос на духовно извисяване е. Жалкото е, че твърде много хора престават да работят над себе си още през пубертета и си остават на едно изключително първосигнално и егоистично ниво."
Първо, когато човек обича истински, наистина е способен да направи всичко, абсолютно всичко за другия, виждала съм го не един път, затова не смятам, че не е нереално да очакваш наистина да се случи. Защото се случва. Второ, не е често, но се случва, любовта да е наистина споделена и когато е такава, е много по-правилно хората да се отнасят с нея като деца - наивно, всеотдайно и безстрашно. Аз съм от тези редки индивиди, които живеят за мига и за това много лесно усещат кога мигът си е отишъл. Няма по-голяма глупост от това да оставиш един миг да си отиде, без да му се насладиш. Напоследък често ми се налага да обяснявам, че когато човек по някакви причини не успява да освободи енергията си, каквато и да било, тя си остава в него и започва да му действа по един доста неприятен начин - дали ще се разболява, дали ще страда психически, а то психическото страдание се отразява и на физиката. Аз си го изтълкувах така писанието - не е редно да го изискваш от половинката щастието. Да, щастието си си ти, от теб зависи дали ще си щастлив и той не може да го направи за теб ако ти не можеш да го видиш. Но е абсолютно сигурно, че щом не виждаш щастието или не се опитват да ти го дадат, значи не е твоят soulmate. Или пък, когато човек е принципно нещастлив, той прави и този до себе си такъв и ако не е егоист и страхливец би следвало да му даде шанс да продължи да търси, дори ако сам той не иска да го прави по някакви причини. И съм такъв човек, че никога, ама никога не съм приемала за извинение децата - наличието или липсата им, за непредприемане на действия. Ако те притеснява едната сигурност, физическа, нищо не пречи да продължиш да я осигуряваш. Дали ще живееш нещастен, или ще умираш от глад - да, въпрос на личен избор. Много е лесно да се направи изборът с нещастното живеене, когато около теб непрекъснато се бълва колко щастието е невъзможно, защото не съществува такова нещо "истинска любов". И е много трудно да се направи изборът с несигурността, защото тогава трябва да знаеш, че щастието зависи само от теб и от личната ти борба с вещоманието и егоизма. Затова и казах, че любовта е въпрос на духовно извисяване, за каквото човечеството не е готово, или поне доста солидна част от човечеството. Може би се дължи на фокуса на сегашната цивилизация в имането. Може би е редно философията най-накрая да вземе да роди нещо ново, което да изкара хората от това тотално блато.
Това за пубертета, май малко съм го изтеглила много рано във времето. Всъщност, по мои наблюдения хората и през целите си 20 години вършат простотии, подтиквани от вярата в силите и бъдещето си, след което решават, че животът е свършил и не могат да променят нищо... Вместо да седнат да си поговорят с някоя баба или с някой дядо (в случай, че прозрението не им дойде само от много четене и наблюдаване).
Толкоз, че скоро ще почна да споря и със себе си.

петък, 21 юни 2013 г.

Лекинко съм бясна

АМА не съвсем, защото или съм бясна по принцип и не ми е нещо свръх, или защото съм свръх спокойна и дори бясното ми настроение не се отразява на състоянието ми. И въпреки това се чувствам така, сякаш трябва непременно да се изкажа, за да не забравя какво имам предвид с всичкото това недоволство в главата.
Първо бих могла да цитирам един човек, който преди няколко дни написа защо протестира:

Писна ми от вас

POSTED BY   ЮНИ 18, 2013  10 КОМЕНТАРА
Ама много, много ми писна.
Писна ми да се занимавам с поредната глупост, която сте измислили.
Писна ми да чета за новото безумно назначение на неадекватен човек на висок пост.
Писна ми да гледам жалките ви опити да манипулирате общественото мнение с платени репортажи и статии.
Писна ми да слушам за среднощните изцепки на някой лумпен, който неясно защо е депутат, вместо да се лекува в специализирано заведение.
Писна ми да губя време с вашите глупости, вместо да работя, да прочета някоя хубава книга, да се видя с приятели, да отида на театър, да гледам нов филм, да ида на концерт.
Писна ми от вас.
Писна ми и някой да ми обяснява защо ходя на протести. АЗ зная най-добре защо АЗ ходя на този протест.
НЕ заради:
високите цени на тока
ниските заплати
мизерните пенсии
майчинските надбавки
здравните осигуровки
пушенето на закрито
Белене
и НЕ, за бога, протестът НЕ Е в подкрепа на ГЕРБ. Колкото и да ви е удобно да го изкарвате такъв.
Протестът е за принципи. За ценности. За морал. Помните ли какво означава това?
Хората протестират, защото им писна от вас. Протестът не е политически – личен е. Срещу вас и всичко онова, което въплъщавате в очите им:
Наглост. Безочие. Глупост. Корумпираност. Ретроградност. Беззаконие. Престъпност. Подлост. Лицемерие. Продажност.
Липса на морал. Достойнство. Разум. Професионализъм. Доблест. Последователност. Съвест. Характер. Честност.
Протестът е срещу всичко онова, което е ПРИЧИНА за високите цени на тока, ниските заплати и мизерните пенсии, майчинските надбавки, здравните осигуровки, пушенето на закрито, Белене. Те са само симптомите на болестта.
Хората протестират, защото не могат повече да ви понасят. Буквално и преносно. Просто им писна. От вас.
Хората искат промяна. Имат нужда да излекуват причините, а не симптомите. Просто е – или тази промяна ще се случи, или ще има хора на улиците. Докато в политическото управление на тази държава не се появят нормални хора – ще има протестиращи на улиците. Колкото и време да отнеме, колкото и избори да отнеме. Точка.
Да си гражданин НЕ Е въпрос на партийна принадлежност. Да си гражданин е въпрос на принципи и ценности. На морал. Помните ли какво означава това?
И да, протестът не е платен. Просто няма нужда."
Всичко, което той казва, абсолютно важи и за мен. Искам само да добавя колко ми е гнусно от факта, че на този протест се появяват хора, облагодетелствани от ГЕРБ, хора, симпатизиращи и вярващи все още в ГЕРБ (колкото и невъзможно да ми се вижда това на мен), хора, които си мислят, че този протест има за цел да направи така, че Тиквата пак да излезне като спасител на народа. Искам всичките тея ИЗРОДИ, които са депутати на ГЕРБ в момента в Парламента, за всяко свое неявяване в залата да плащат глоба, дали ще е 100, или 200 лева, да си преценят!!! Искам да е ясно, че това, което ГЕРБ правят от началото на годината (всъщност откакто са се появили, но айде, от мен да мине), е предателство. Мазно, гнусно, пошло, отвратително предателство. Искам да е ясно, че Пеевски, Местан, Лукан, Цветан и всичките, та даже и Царят, са КГБ. С една малка подробност - както не от всяко дърво става свирка, така не от всяка свиня можеш да направиш политик/капиталист/икономист/кмет/полицай и т.н. Защото покрай комунизма и едно уж отминало време, за което никога не стига време да бъде преподадено като хората в училище (защо ли), много хора си мислят, че няма нищо нередно в това да пребориш природата. Да пребориш естествените закони, според които управлява този, който МОЖЕ да управлява, говори този, който МОЖЕ да говори, работи този, който МОЖЕ да работи. И под МОЖЕ разбирам не този, на когото му е ПОЗВОЛЕНО да го прави, а този, който има всички необходими качества, за да го прави.
Протестирам, защото ми се иска поне един от тези, на които им е ПОЗВОЛЕНО да управляват, да събере смелост и да направи нещо за народа си, нещо, което ще накара тези с ПОЗВОЛЕНИЯТА  да се държат прилично. Защото да, робството може и никога да не си е отивало, но винаги ще има хора, които не ги мързи да мислят, винаги ще има бунтари, винаги ще има хора, които усещат нередността на нещата, винаги ще има хора, които да питат "ЗАЩО?" и в днешния свят все повече ще стават хората, които ще знаят и защо, и как. И също така е ясно, че робството не е от устойчивите строеве. Протестирам, защото искам най-накрая да преминем в 21 век, да изоставим всичко онова, доказало се като неработещо и грешно в миналото. Никой не ги кара да си пускат кокала, в който така отчаяно са се вкопчили. Искам просто да престанат да са толкова нагли, тъпи, безочливи, продажни, подли, лицемерни... Да се върнат в яслите и да си научат урока. Искам да скъсат със зависимостта си от СССР, САЩ и който там още им дърпа конците и да се обърнат към народа си и към земята си, защото те са истинските ценности в една държава. Искам и те да почнат да МИСЛЯТ. И да мислят не само за себе си, защото стремежът да управляваш би трябвало да е свързан със способността да отговаряш и да мислиш не само за себе си, не ли? Ако нямаш смелост да постигнеш нещо за повече хора от близкото си обкръжение, не следва изобщо да си помисляш да заставаш на място в йерархията, което иска по-голяма отговорност от теб. И си мисля, че членуването в дадена партия не те прави автоматично човек-достоен да отговаря, нито родословното ти дърво. Още повече ако въпросното родословно дърво произлиза от хора, които преди два века ги е мързяло да работят и са решили да се докопат до благоденствие със сила. Не, че имам нещо против утопията "комунизъм", но имам много истории в главата си кои всъщност са били хората "комунисти" в България и какво са направили с инакомислещите (което вече не е никаква утопия). Това ли трябва да направим сега с потомците им, за да се отървем от тая гнусна ретроградност и шуробаджанащина? Да, има и такива, които наистина са вярвали в цялата тази работа, а и не е лесно да си смел, по-важно е да си жив. Но си имам примери и за такива абсолютно вярващи, които не пожелаха нито за секунда да си отворят очите. Виждам го и сега. Пълно е с млади хора, заблудени от системата, че са образовани и сравнително доволни от развитието си, четат вестници, гледат телевизии, всичко им е шаренко и готинко и си мислят, че мислят. И си мислят, че всичко им е ясно. Протестирам срещу ограбения живот на родителите ми и срещу голямата вероятност моят да бъде същият. Аз не съм мирен протестиращ, аз съм НЕМИРЕН протестиращ и ще съм на улицата всеки път, когато някой ЛУМПЕН без морал, поставен на постче, се вземе насериозно и реши, че може да се гаври с мен и с бъдещето ми, с природата на родината ми, с приятелите ми, със сънародниците ми, с историята ми, с вярванията ми и надеждите ми!!!
IMG_20130617_231933


събота, 16 март 2013 г.

Концепция

В началото, през осемдесетте, хората, които започват да създават и да слушат електронна музика, са черни. Няма лъжа, няма измама! Негри са диджеите, негри са и публиката. Независимо дали става дума за скречове, или за миксиране на звуците на дръм машина и синтезатор, всички станали слушат рокендрол, негрите слушат - детройтско текно. Сега е точно обратното. Технологиите са се развили неимоверно от онези първи моменти. Целият свят слуша текно, има си диджеи, продуценти... Всичко!
Има си и сцена в България. Не всички българи слушат чалга. Не всички българи са бесни метъли или безапелационно предани на рока. Ако трябва да сме честни, в България единственото странно явление е неспособността на музикантите да отговорят на нуждата от модерен прочит на народната музика. Дали не ни трябва някой негър да направи необходимия фюжън между родопските примерно ритми и някоя фънк китара или кривосадовско хоро в текно вариант. Това би могъл да го спретне Aphex Twin подозирам без много пот.
Интересното е, че в музикалните си пристрастия Българите сме много по-модерно мислещи, макар така наречените "ретро партита" да продължават да жънат успех и в ретро партитата дисководещите неминуемо да пускат по някое и друго парче, което за времето си е било бесен ъндърграунд и на него се кълчат хора, които са го слушали с погнуса и неразбиране в годината на създаването му (или изобщо не са го слушали).
Но, както е пълно с хора, които се гнусят от чалга, така е пълно и с хора, които се гнусят от рейв (както беше известна цялата електронна музика преди години). Целта на моето предаване не е едните да разберат другите или да започнат взаимно да се кефят на различните музикални стилове. Целта на моето предаване е да предоставя на слушателите си поне по два часа качествено миксиране на всичко, което не е излезнало съвсем на повърхността през седмицата. Под миксиране имам предвид смесване на различни тракове, записи, песни, звуци и разговори. Ще се ползват основно парчета, които са или създадени от български диджеи и артисти, или не са страхотно известни, макар че, ако някой сподели, че иска да слуша двучасов, тричасов, петчасов, н-часов микс на някой от водещите световно-известни диджеи, стига да е осъществимо, ще се постарая да спретна подобно появяване. В началото на предаването, около трийсет минунти ще забърквам каша от предаванията на колегите от Землянка, заедно с музиката, която те са пускали. Около трийсет минути ще представям няколко парчета, тематично според предстоящите за седмицата събития на електронната сцена в страната. Вторият час от предаването ще е изцяло предоставен за диджей сетове на български диджеи или представяне на електронни банди. (Този "час" е твърде вероятно в много случаи да продължава по-дълго).
Публиката - малко е разширено понятието за рейва и съответно е малко сложен въпросът с целевата ми група. Тъй като в електронната музика има твърде много течения, като в повечето случаи хората, които слушат един стил, изобщо не се интересуват от другите. Затова, най-общо казано, се целя да задоволя интересите на по-нестандартно слушащите млади хора в България (родените преди 70-та година абсолютно не се интересуват в по-голямата си част, освен ако не са измислили начин да печелят от тази музика - визирам някои от членовете на известната за България формация Metropolis, благодарение на които изобщо я има тази сцена, както и на още някои други диджеи, всички, насочили се към хауса). Самата аз, като по-нестандартен слушател, искам да чувам по-често работата на артисти и музиканти, които трудно можеш да намериш из ефира, непрекъсвани от рекламни блокове. За щастие самата Землянка вече има предаване, което се е ориентирало към дъб степа. Не съм категорично профилирана - харесвам текно, хаус (без трайбъл), транс, дръм енд бейс, ембиънт и повечето им разновидности. Тъй като в ефира, в клубовете и по партитата е основно застъпен хаусът (предаването на Metropolis и цялата програма на Radio Nova), ще наблегна на другите стилове повече, доколкото ориентацията на гостите-диджеи го позволява.
В зависимост от това как тръгне слушаемостта на предаването предвиждам да включа поне една игра за билети за партита. Извън играта за билети, предвиждам постоянно присъствие в социалните мрежи и обмен на идеи и желания със слушателите - постоянният обмен на мнения с потребителите в мрежата е колкото натоварващ, толкова и абсолютно необходим и поддържащ нивото на водещия.

сряда, 13 март 2013 г.

Имам становище

Нещо като мненийще по отношение на уведомлението за взаимоотношенията между давленията... Както и да е, мнението ми не важи. Седмицата ми е крива. Сякаш след десетина дни имам рожден ден, ама нямам. Всъщност след десетина дни имам изпит, ама не нормален. Ненормален. Мразя изпити. Мразя изпитващи и усещането да съм изпитвана. Мразя оценяването и мразя цялата тази система, която кара хората да се взаимооценяват с цел постигане на по-добри резултати. Щото не работи. Щото е някак изначално прогнила и унищожава единствения шанс някой неравен да докаже на себе си, че на света няма по-равни от него. Така дори на място, където уж е елиминиран законът за оцеляването на по-силния, всъщност отново оцелява по-силният. Така са устроени нещата, че независимо какво правим, винаги ще се стремим да докажем на различномислещите, различноживеещите, различнообичащите, че сме нещо много повече от тях, защото можем това и онова, пък те не могат и трябва да зависят от нашето благоволение. Ама всъщност се сложих в кюпа на можещите, пък съм от кюпа на различните - тези, които преимуществено не ги разбират, но най-вече не ги харесват... или много ги харесват, ако стоят по-надалече.
Чувствам се кално и някак сбъркано.
А в същото време и ми е страшно щастливо. Защото усещам себе си такава, каквато трябва да бъда. Каза ми Ирина оня ден, че съм различна и специална и че понеже не държа на материалното, а и на голяма част от нематериалното, съм особено ценен човек за хората, които са имали щастието да са близко до мен - защото за мен са важни единствено отношенията и затова, тя, а и аз, сме сигурни, че животът ми никак не е лек и щастлив. Но съм тук, за да бъда себе си и да бъда това, за да получавам всички тези малки и големи картини и моменти, в които е ясно, че всеки е ценен.

четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Честит рожден ден, Здраве!

Не знам защо решавам точно такова да е заглавието. Може би, защото снощи празнувахме рождения ден на един приятел, който твори. Твори от много години. Твори онова, от което хора като мен имат нужда - да покуфеят малко, да поразблъскат въздуха с ръчички, да си излеят мъката в танц, да се отпуснат в мрака на невидяните образи. Може би, защото виждам, че не само на мен не ми се отдава живеенето, не защото нямам дадености и не защото съм ненужна и безсмислена, а защото съм си такава по душа. Душата ми е нещастна и объркана. Нещастна, не защото не може да види щастието около себе си и не защото не може да го оцени, а защото не може да го почувства. Безсмислена, не защото няма смисъл от нея в този свят - явно има някакъв, щом е в него, а защото може би светът няма смисъл за нея.
Снощи исках да напиша нещо дълго, някакво писмо към любимото. По-скоро за собствено успокоение, че съм казала или написала нещата, които мисля, неща, които искам да му кажа и искам да бъдат чути. Но не знам и това какъв смисъл има. Защото може би аз имам нужда да ги кажа, но той няма нужда да ги чува и няма да ги чуе или няма да ги прочете. Затова си пиша тук. Тук ще си останат хем мои, хем на случайния читател, надявал се да види нещо за Зелените. Отдавна няма много за Зелените - партия, която се състои от добро количество хора, които се учат да мислят и да работят в екип, виждащи, че без строен план и структура кой какво прави нищо не се случва, но и прекалено анархистични, за да могат да изградят план и структура за каквото и да било случване.
Винаги си е било твърде лично това пространство. Личността на Жожо. Която толкова много държи всеки да е свободен да бъде себе си, че предпочита да страда от нечия свобода пред това да налага своите си желания. Не знам от къде е тръгнало това. Дали не е от постоянното съмнение в умността на собствените ми желания? От това, че аз мога да искам пълни глупости и не е редно да ги налагам на по-умни хора, които могат да ми покажат как да искам умности. И умности съм искала, но не ми се получават. Не ме направиха щастлива. И сега също не съм щастлива въпреки всички хубави неща, които ми се случват.

Защото съм влюбена. Все още... А трябва да спра. За мен няма любов и няма бъдеще. Явно... Или, дори и да има любов (всъщност любов има), няма бъдеще. И защо е възможно един толкова обичан човек да се чувства толкова необичан и самотен? Толкова различен, не на мястото си и обречен?
Защо е възможно толкова много да те обичат, но да не се интересуват от теб, да не те търсят, да те оставят сам? Не знам. Хората ли са такива - понеже самите те предпочитат да са сами, предполагат, че когато обичат някого, трябва да го оставят да си тръгне от тях, да го оставят сам да решава за себе си, да не се затормозява с техните дребнавости, да го обичат с цялото съвършенство на отчуждеността? Или това са само моите хора - тези, които и аз обичам - колкото повече ги обичам и колкото по-силно те ме обичат, толкова по-сама и объркана са ме оставяли. Толкова по-колебаеща се в собствените ми способности, ценности, виждания, мечти. Толкова по-отчаяна и не виждаща смисъл в нищо.
Пак се върнах на смисъла. Дори писането днес не ми върви...

вторник, 5 февруари 2013 г.

Ужасно съм разочарована... Ама и аз не знам от какво. Може би от това, че нямам смелост... Или, че нямам достатъчно вяра в себе си. Или, че не ги прилагам в правилните моменти и с правилните хора. Защото скоро ми казаха, че съм доста смела. Може би, в някои отношения наистина съм. Но далеч не в тези, в които ми трябва. Например - достатъчно смела съм да се откажа от недостатъчно силни чувства и да кажа "стига" на нещо, което не ме прави щастлива. А не съм достатъчно смела да се впусна сама в постигане на някоя от мечтите си - чакам да ми се случат, защото си знам, че ще го направят - в крайна сметка, каквото съм си пожелала, ми се е натресло. Е, малко по-така от варианта, в който съм си го представяла, ама... В крайна сметка животът ми се получава доста жожовски и на въпроса дали съм щастлива, или нещастна, за да съм напълно откровена, не бих могла да кажа, че съм нещастна. Напротив!!! И въпреки това съм постоянно недоволна, основно от себе си. И постоянно си казвам, че трябва да постигна нещо повече. Но какво повече? Толкова години се самонаблюдавам и установявам, че някои неща просто не ми се получават - като бумащините, ученето на езици, сериозното държане, уважението към "авторитетите". Тогава защо все се бутам... или позволявам да ме набутват, в сфери, в които се изисква изключително много мазнене, бюрократщина и уважение? Крайно време е да почна да правя неща, които не ме затормозяват от неспособността ми да ги върша качествено поради несериозното ми отношение към горепосочените "авторитети". Трябва ми място, на което има много, не, постоянно изкуство - музика, кино, картини и всякакви джунджурии. Трябват ми хора, които също се нуждаят от тези неща постоянно, а не хора, които чуват три такта Dario G и го спират, потресени, че компютърът им може да избълва такова нещо, без те да са му казали. В главата ми все повече се избистря и възобновява идеята за място, на което всеки ще се чувства у дома си и ще купонясва и общува свободно... и не безумно скъпо. Дори се сещам къде би могло да стане това. Дано да успея, защото ако не се получи другата идея (която затяга още повече жицата около вратлето), наистина не знам как и за какво ще оцелея.

вторник, 15 януари 2013 г.

Състраданието като израз на любов и подкрепа

Уж да им разясним на децата какво точно състрадание ни интересува, ама то, си получихме заслужения копи-пейст. Щото и на тях им е ясно - то, състраданието, е думичка в речниците, която "медиите" използват много по празниците, а след това забравят, защото не е много лесно да състрадаваш, пък да не обичаш, а още по-малко - да подкрепяш.
Честно казано тази темичка би ме озорила и мен, но на крехката 13-годишна възраст със сигурност щях да спретна един научно-фантастичен разказ, който да има малко общо с нея. Или нищо нямаше да напиша. Тогава май си обичах основно семейството и котката, а също и кучето и определено вече осъзнавах, че давайки пари на просяците по улиците, най-много да нагуша шефа им, пък и аз да се превърна в обект за съжаляване. Състрадаваме на същества, които страдат, опитваме се да пострадаме с тях и така да им покажем, че ги обичаме и ги подкрепяме. Подаваме си рамото, за да се наплачат и да си тъжат, за каквото там тъжат. А ако можем да подобрим положението им, ще сме някак по-добри в собствените си очи. Страдаме с тях, защото виждаме, че тях ги боли и от това и нас ни боли и се опитваме с каквото можем да помогнем. Понякога изобщо не можем да помогнем...
Да, по този свят има много мъка. Но не е това основното в него.
Миналата седмица си отиде един прекрасен, усмихнат и състрадателен човек.
Миналата седмица си отиде и един борец за свободата...
И двамата искаха да покажат, че на този свят трябва да се живее с повече подкрепа между хората и с повече любов. Искаха да покажат, че важен е не прогресът на поредната измислена цивилизация, а този на човешкото мислене и на отношенията между хората, пък били те и разделени от десетки хиляди километри.
И аз страдам за хората, които не осъзнават колко важна беше мисията на тези двама души. Страдам за хората, които продължават да си мислят, че смисълът на живота е да се живее добре и за целта се обграждат с фалшиви ценности. Смисълът на живота е да го изживееш добър и чист. Да го живееш за целите, а не за средствата. Че, ако може и още някого да научиш как да го прави. Да се научим как да си показваме любовта и да подкрепяме тези, които ги боли за нас и се борят за нас, дори когато ние не го осъзнаваме. Лесно е да изпитваш състрадание към тези, които си мислиш, че са в болка. Трудно е да изпитваш състрадание към тези, които страдат заради теб и да се сетиш, че трябва да ги подкрепиш, да покажеш, че има защо да го правят. Че нищо не е загубено!
http://www.youtube.com/watch?v=eCD_MjTwP_Y

понеделник, 14 януари 2013 г.

Изобщо не искам да коментирам...



http://www.rememberaaronsw.com/

петък, 11 януари 2013 г.

Има една песен, която върховно съответства на състоянието ми в момента и на отношението между мен и останалите и останалите и мен: http://www.youtube.com/watch?v=P9BfvPjsXXw
I've become impossible
holding on to when
when everything seemed to matter more
the two of us
all used and beaten up
watching fate as it flows down the path we
have chose

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
if the world should break in two
until the very end of me
until the very end of you

awake to the sound as they peel apart the skin
they pick and they pull
trying to get their fingers in
well they've got to kill what we've found
well they've got to hate what they fear
well they've got to make it go away
well they've got to make it disappear

the farther I fall I'm beside you
as lost as I get I will find you
the deeper the wound I'm inside you
for ever and ever I'm a part of

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
if the world should break in two
until the very end of me
until the very end of you

all that we were is gone we have to hold on
when all our hope is gone we have to hold on
all that we were is gone but we can hold on

you and me
we're in this together now
none of them can stop us now
we will make it through somehow
you and me
even after everything
you're the queen and I'm the king
nothing else means anything

Единственото, което не можех да преборя до момента беше "as lost as I get", защото обичам да се губя и да се намирам, да намирам и човека до себе си. Защото бях абсолютно загубена, но го открих и открих, че той винаги е бил там за мен и винаги ще бъде, независимо колко се губя. И знам, че той е моят човек, както аз неговата жена и това няма да се промени, независимо дали живеем заедно, виждаме се или се чуваме. Защото винаги ме е обичал, както и аз него и винаги ще го обичам, както никой друг. Никой друг!!!

вторник, 8 януари 2013 г.

Колко е кухо днес...

Така може би се чувства човек след множество не негови празници. Преди десетилетия тези празници сигурно са имали някакъв по-дълбок и смислен смисъл. Сега са чисто веселие, след което човек е изстискан и смазан от спокойствието на реалността. На реалността не й дреме кой колко се весели, стига на следващия ден да си е старият човек със старите тежести по ръцете, краката, главата. Ако може и да успее да стане рано...
Така може би се чувства човек, след като установи, че незовисимо какво си мисли, че иска, получава само това, което му трябва, за да се осъществят някакви визии, сънища, мечти и мисли, минали му през главата в близките години, а и някои по-далечни. Опасността да не си пожелаваш разни неща, защото всичките ти се случват, но ти установяваш впоследствие, че точно това се случва и нямаш време да го навържеш така, че да излезнеш победител от цялата работа. Превръщаш се в жертва на себе си.
Преди няколко години писах нещо като разказ. За отношенията между едно ефирно същество без тяло, реалност и цел и един вампир. Беше доста преди бума на вампирските сериали и филми и преди аз самата да прочета известно количество книги по темата и естествено нямаше нищо общо с тях. Тогавашният ми мъж си мислеше, че двамата герои бяхме ние. Тогава не бяхме. Тогава нито аз се виждах като ефирното същество, а още по-малко него виждах като вампира. Сега съм ефирното съзнание, а вампирът е друг мъж и сега осъзнавам, че тогава съм описвала сегашната си ситуация. И сега осъзнавам защо тя не се развързва - аз не го дописах и не знам края. А и не искам да го знам, защото той се пише от двама.
Много по-отдавна си мечтаех за живота и се виждах като странен човек със странна съдба, защото осъзнавах, че съм странен човек и не ме блазнеха нормални човешки отношения и емоции. Когато отношенията ми с дългогодишното ми гадже се скапаха много, той вече искаше дете, а аз осъзнавах, че ако го направя, ще вкарам него в една от тези визии, в която той изобщо нямаше да е щастлив. Не, че не исках дете, но вече не го исках от него. И ако трябва да съм честна, никога не съм го искала от него. Вкарах друг човек в този си спомен за мечта, който има много повече злоба в себе си, за да може да издържи на този живот и го прави, докато аз продължавам по своите странни пътеки. За да стигна до момента, в който внезапно се оказах освен странна, доказано лоша. Защото в очите на хората любовта е война, любовта е временна и любовта не е приоритет. Това ме направи ефирното съзнание, блуждаещо в този свят от безумни разговори между неразбиращи се хора и хора, опитващи се да разберат други хора през принципите на трети, като не напълно осъзнават, че принципите на трети и собственото им логично мислене не могат да се прилагат към първите. И колкото и да общуваш с другите хора, колкото и да се опитваш да им обясниш що за същество си, те няма как да разберат, защото изначално не искат да го правят. Те искат ти да направиш нещо, но няма да ти помогнат да изживееш болката от това си действие, защото не я разбират.
А тя не е само в любовта. Когато си идеалист, мечтател и абстрактен, целият свят върви срещу теб със своята подреденост, дребнавост, пунктуалност и кашонираност и където и да отидеш, и каквото и да правиш, все не си си на мястото.
Този свят не ми е на мястото или аз не съм точно за този му момент или точно за тази среда, в която съм сега... Тази цивилизация. А може би никога няма да бъда. Може би не съм създадена да размествам от едно място на друго сивотиите. Може би съм създадена, за да им пускам от време на време цветове и просто трябва да открия начина, по който, правейки това, да оцелявам и да получавам, каквото ми трябва за душата. Но не преставам да се чудя дали ако продължа да търся по по-категоричен и рязък начин, няма да попадна по-скоро на правилната за мен пътека. Дали не ми трябва малко повече смелост, за да изкрещя така, че да ме чуят всички, които трябва, коя съм и защо съм тук? Вместо да изчаквам и да обмислям как да правя нещата хем по моя начин, хем по чуждия, та да няма засегнати или по-лошо - притеснени. Дали не трябва да се отърся от насадения ми страх, че нещата може и да не се получат и че трябва, докато крещя, да имам някой зад гърба си, който да ме подхване, докато падам от изтощение покрай многото викане. Не мога да го искам от никого. Никой не трябва да е отговорен за мен и моите неуспехи или успехи. Трябва да го постигна сама. И това не е моята криза на средната възраст - това е кризата на целия ми живот - прекалено абстрактното мислене в прекалено конкретизирани ситуации и прекалено интуитивното действане, непонятно за прекалено много близки. Вече ми е почти ясно защо е така, но яснотата за жалост не помага за по-лесното решаване на проблемите и не помага в борбата със себе си, защото в повечето случаи тази борба е абсолютно противопоказна и нежелателна, но от определена гледна точка - крайно необходима.