сряда, 23 март 2016 г.

Време е...

И аз не знам за какво. Е време...
Времето е китайски ресторант.
Това ми беше една отдавнашна мисъл, която все още не разбирам, но май скоро ще я разбера. След около 40 години.
Сега ме ядат нерви. Необясними и непобедими.
От известно време насам се замислям дали да не напиша в някакъв тукашен текст като що за човек виждам себе си. Да си го имам написано, ей така, за всеки случай и после някой, като каже, че си мисли еди си какво си за мне, просто да го препращам.
Заиграла съм се с една игра, направо нищо друго не ми е интересно. Останахме с детето вкъщи и аз изобщо не се чудя какво да правя - прави ми се играене. Дори не ми се ходи по барове, което е обикновеният сценарий. Видиш ли, вместо да ми се стои вкъщи с малолетния да си кукаме заедно. Отвратителна съм май, ама то това е било винаги случаят. Никога не ми е било интересно да играя на бебешко-детските игри. Изключение правеше само легото с брат ми. Основно на лего играехме. Другите неща, които заместваха някак легото, бяха ръбчето и стражари и апаши в квартала на баба - център столичен по някакъв начин, макар че винаги вървяха спорове дали кварталът на другата баба не е по-централен. И рисуването. Рисуването си остана завинаги неизживяната мечта да се занимавам с нещо, което няма нищо общо с този свят. А днес не ми се и рисува. Много отдавна се усещах много недоволна от начина, по който рисувам, от това, че обикновено не мога да нарисувам нещо точно така, както си го представям, но пък влагах много от душата си в картините. Рисуваше, а и продължава да рисува, основно душата ми. Тя същата е и тази, която общува с хората. Никой да не си мисли, че като говори с мен, говори с очите ми, с устата ми, с акъла ми - те не го усещат, усеща го само душата ми и тя е някъде вътре. Усещам я малко над стомаха и по-към гърба. Когато тя усети някого, акълът, очите и ушите се включват на пълна мощност, ама след време. Може и да не се включат. Може и да няма нужда. По-неприятното е, когато не се включи душата. Това никой не го усеща.
Никога не съм била особено популярна и въпреки това в детската градина имаше едно момче, което си ме харесваше, после бяхме заедно в един клас. Първата ми подарена роза. Даже не си спомням дали някой след това ми е подарявал роза със същото значение. Подарявали са ми други цветя, но не и роза. То и аз ги обичам всичките и не държа точно на розите. Но знам, че розите са част от принципите, вкарани в главите на другите. Имаше и едно момче, за което ми беше казано, че е влюбено в мен. И това беше май във втори клас. Може да е било и трети, кой знае, аз не знам, а и няма значение, защото той сам лично на мен нищо не ми каза. Още се виждаме случайно по улиците и си разказваме какво се случва с останалите първи съученици, с които не сме изключили контактите. После класът преживя емоциите по бъркането в панталоните и първите напивания, както и цигарите. Това всичкото в обратен ред. И не е като да бяхме големи, направо си бяхме малки. Ама центърът на София си беше център и по кварталите нямаше нищо интересно. Дори магазини почти нямаше. Но най-вкусната вита баница я правеха на пазара в Дружба 1. И бозата си я биваше. Последно пих боза с кеф '96-та в Созопол. И никога повече. Две години по-късно реших, че трябва да приключа с гладния си поглед към храната и със способността си да ям по много от нещата, които харесвам. Това ми решение мога смело да твърдя, че беше продиктувано основно от целоживотното ми дотогава натякване колко съм лакома. Другите неща, с които се пробвах цяло детство да се преборя, бяха мързелът и глупостта. Всичките някакви химери по-скоро, призраци, дебнещи ме в нощта - да не стана като баща си, да не стана като баба си и леля си. Сакън, много е лошо да приличаш на лошите примери. Ама какво да правим и като не приличаме особено много на добрия пример?
Оплескано ми е в главата. Не е това моят модел на споделяне на мисли. Стои отворен прозорецът трети ден и аз не мога да се стегна да мисля. Играя на игра, представяте ли си. Рядко ми се случва, но помага за изчистване на главата от всякакви тегоби. Изгонва и трудното обмисляне на планове с твърде много неизвестни. Като малки с брат ми имахме електронни игри и не си спомням дали той превъртя неговата, но аз моята я приключих. След това направих същото и с тетриса. Няколко години по-късно. Зодияците твърдят, че съм хазартен тип и още - от хората, които обичат отборните игри. Обаче тук изобщо се разминавам с обичайната картинка за стрелеца - хазартът ми е чужд, а отборните игри ме дразнят, защото не обичам избиването на комплекси, доказването на величие пред другите и взимането насериозно на абсолютно несериозни неща като това дали ще се вкара гол, или ще се бият другите. Като играя, го правя само за удоволствие и докато ми доставя удоволствие и като че ли нямам достатъчно търпение за всичко наречено хазарт, както и за всичко, за което много хора много се впрягат. Може би, защото изначално обичам хората около мен да се чувстват добре и ме напряга всяка възможност нещо, което аз правя или съм направила, да ги нервира и бързо го зарязвам в името на околното добруване. Някак по-важно ми е да е весело от това да съм спечелила на някаква игра. Имам други начини да си самодоказвам нивото спрямо останалите. Обичам покера, защото най-малко е играта на късмета при него и е интересно да наблюдаваш хората, но по същия начин, както и при другите игри - нямам търпение да го играя с часове, а и когато някой вземе много да се нервира, инстинктивно му подавам топката, за да се поуспокои и така неминуемо излизам от играта. Това с търпението ми е една от основните движещи сили в живота. От една страна съм безкрайно търпелива спрямо хората, но от друга страна, трудно мога да се удържа на едно място повече от час, според зависи от това с какви хора съм заобиколена на въпросното място. Моментите, в които нещата стават прекалено спокойни или мълчаливи, са тези, в които аз изчезвам. Или, както напоследък правя, играя. Защото нищо друго не остана възможно - нито четенето, нито рисуването - всичко е окупирано от детето. Детето извън мен и детето в мен. Музиката е сериозен фактор, но почти не останаха места в София, на които музиката отговаря на емоциите ми. И никой да не си мисли, че под качеството на хората около мен разбирам да са добри, положителни, спокойни, напротив. Може би заради вътрешното си спокойствие и лежерно отношение към нещата от този живот се привличам от будни, неуморни, живи, непокорни и диви хора.
Било сега точният момент за равносметка, за да се даде посока на следващите 18 години. Леле, ако не си дам хубава насока, и следващите 18 ще са цикъл. Пък то, цикълът май ми харесва. Защото това си е моята чернилка - най-обичаните от мен и чувствани близки души са по същия начин като мен черни. Не са песимистични, не са сдухани, а просто такъв е погледът над нещата - нещата са скапани и ние не можем да ги наречем цветни и шарени и прекрасни, защото просто не са. Ние ще ги покажем точно толкова грозни, колкото са, а след това ще кажем, че всъщност не ни дреме от това и точно това ни привлича и ни прави това, което сме и че всъщност се чувстваме живи, когато сме сред лайната, защото всичко друго е по някакъв начин изкуствено прекрасно и ние инстинктивно се гнусим от това маскиране на нещата. Трудно е да си такъв човек - трудно е да гледаш нещата без филтър, но в същото време да оставаш усмихнат и функциониращ, да се грижиш за тялото си, да се грижиш за духа си. Някак няма смисъл, но такива сме ние - на нас смисълът ни е вътре и ще го натикваме в главите на околните, колкото дълго можем.
И е основен проблем, мой, осъзнаването, че може би не съм на този свят, за да постигам нещо за себе си, а за да давам на другите. Или поне такова ми е желанието. Докато бях на 20 и, все си мислех, че животът ще ме срещне с някой, който да ме отърве от собствените ми размисли и ще ми даде насока. Това не се случи, естествено. След това си мислех, че ще ме срещне с някой, до когото да бъда и да движим заедно напред в живота, независимо с какво се занимава - важното ми беше да съм заедно с някого и да помагам. Това също не се случва и от това, като че ли, ми е по-тежко от първото. Тогава се усещах безчувствена, студена някак - изгледах много пъти "Развратникът" на Лорънс Дънмор и то основно заради кадрите, в които Джони Деп казва: "I cannot feel in life. I must have others do it for me here in the theater." Имах чувства в сънищата си, а в мечтите си се виждах самотник, обичана от още по-странен и студен мъж. Но всъщност аз съм май самотникът - странен и студен и колкото и нестандартни и трудни характери да срещам, оставам най-тежкият такъв. Свикнах с това, но вече не съм толкова безчувствена и нещата станаха по-трудни. Причината много неща да не ми се получават е в мен, но себе си не мога да променя в тези черти, които биха подействали за придвижване на събитията, които ме вълнуват. Защото съм опитвала и не мога. Мозъкът ми е кодиран да работи по определен начин, а преди 18 години му беше заложена и програма, според която мисленето му, колкото и абстрактно и философски насочено да е към гледане на случките от всички гледни точки, трябва да е съобразено само и единствено с интуицията и усещането на сърцето. Колкото повече съм слушала сърцето си, толкова по-правилни са били решенията ми и не съм съжалявала за нито едно от решенията си, продиктувани от интуицията и душата. Слушам си душата, колкото и да е черна тя. Колкото и да е дълбоко свързана с разочарованието, със знанието, че никой не е длъжен никому освен на себе си и това е изключително самотно, но правилно и че човек може да бъде добър и да прави добро без да го налага на тези, на които иска да го направи, и без да очаква нищо насреща, а зло не е необходимо да прави, защото то си вирее съвсем само и си намира само местенцата, толкова е и светла и усмихната и знае, че във всичкото това няма нищо страшно и лошо. Знае, че на този свят няма нищо лесно, всичко е изключително сложно, но не е задължително да знаеш колко е сложно, за да му се наслаждаваш и да пиеш от живота, да поглъщаш жадно всичко, което ти се дава, защото това е най-истинското нещо, което може да ти се случи изобщо някога във времето и пространството.
Време е да кажа каква съм, за да ми е ясно, но няма да го направя и този път.

понеделник, 18 януари 2016 г.


Намръзнах се в дългия си опит да се прибера успешно, минавайки през центъра на София. Не ми се прибираше просто, но и нямаше къде да отида. Изчерпах си и приятелите за разговори. В пет и половина в София няма нормални пияни. Ако има пияни, то те не са от моите със сигурност. То всъщност в София няма моите. Не съм сигурна все още за света, но в столицата като че ли вече няма какво дори да търся. Всичко винаги е през едно перде разстояние - хем го виждам, хем го чувам, почти мога да го усетя и да го помириша. Но само почти. Не е моето. През пердето се прокрадват някакви замъглени образи. Понякога някой се приближава толкова близко, протяга ръце, но никога не вдига воала - никога не се знае дали зад него няма да изскочи някое чудовище. И колкото и да протягам ръце и да плача, през пердето никой не може да види сълзите, да чуе риданията, вижда само уродливи крайници, сякаш идващи от преизподнята.
Опитвам се сама да се разбера що за изчадие съм. Постигнах някакви прозрения, но посоката ми още не е ясна. Къде отивам, какво търся, защо съм постоянно в движение, в трептение, в очакване нещо да се случи и почти предизвикването му? Трябва да влезна в банята и да се стопля, за да мога изобщо да си продължа мислите.
Само сърцето ми е топло.
Блуждаещ, проницателен, дисекциониращ ум, постоянно търсещ точките на пресичане. Пресичане на интереси, на съдби, на случки. Кихнах и си изкихах жлъчката. Една постоянно наблюдаваща душа, приемаща с усмивка и желание за помощ всичко около нея, но най-вече безкрайно привлечена от онези действия, предизвикващи промени в околните. Дори не знам как да си го кажа. Пиша го за втори път, лятото ме питаха. Винаги търся да ми е интересно, спокойното не е за мен, спокойното ме изморява и угнетява, защото бързо решавам, че е скучно, че нищо не се случва и никой не върви наникъде в мига, в който му харесва. Това не е редно. Дори хубавите мигове си имат край и след този край трябва да следва израстване или размърдване ако не за друго, то поне за следващия хубав момент, който да е и по-наситен и по-пълноценен и по-жив и по-бавно отшумяващ. Търся души, неспокойни като моята, непримирими, неуморими и търсещи. И гледаме все с едни очи в този свят и с още едни очи - в много други светове. И тези другите очи са също толкова виждащи, а даже и повече. Сигурността на този свят не ме блазни, ако не върви ръка за ръка с постоянния досег до много други светове. И понеже съм ужасно интуитивна и чувствителна, когато знам, че в другия има много други светове, които той обаче пази само за себе си, страдам ужасно. Страдам, защото знам, че стоя на входа и не ме пускат, нямам билет, а и обикновено не получавам такъв, защото имам ужасните ръце на чудовище и викам като бяс, но вместо сама да извършвам движенията, вместо сама да предизвиквам нещата около себе си, гравитирам около други. Как да обясня, че съм най-големият бохем, когото познавам, когато дори не пия. Да, не пия, но обожавам хората около мен да го правят, обожавам всички моменти, в които всеки около мен вижда нещата и по друг начин, а не само по ограничения ежедневен метод. Ако можех, имах право, щях да карам хората около себе си да пият, да пушат, да танцуват, да се отпускат. Но на тях им е много трудно да се отпускат около мен. Наранявам го с това, че си стоя на моя свят и наблюдавам техните, а те си мислят, че не мога да ги видя, нито разбера. Стоя си на моя свят. И там е самотно. Винаги съм искала да имам много хора около себе си, постоянно, приятелите ми винаги са били добре дошли у дома... Никой не идва... Дори гаджетата. Сякаш домът ми е непробиваема крепост, от която няма измъкване и никой не смее да се намери вътре, за да не остане завинаги заклещен в огледалото. А аз да се гавря с тях със смразеното си, пресметливо сърце. И да сътворявам наяве страшните кошмари, сънувани някога в детството.
А не спирам да сънувам любимите си хора. Тези, които никога повече няма да звъннат, които никога повече няма да ме докоснат, или да ме допуснат до вратата си.
Сега разбирам защо не искат да имат снимки с мен - защото аз се измъчвам да си ги гледам, да продължавам да си ги обичам, когато не искат да имат нищо общо с мен. Дали съм мазохист, дали не трябва да изтрия всичко? Уж го правя за бъдещите моменти, когато ще искам да видя нещо от преди, нещо, което да ме свърже с човека, който съм сега, с който съм била или... Но знам, че изобщо не съм носталгична и всъщност изобщо не желая да гледам сега снимките на бившите, дори тези, на които ме има мен с тях. Като че ли важна си оставам само аз. А и по-важни са спомените, не картинките всъщност. За картинките пък си има професионалисти. Отдавна не влагам нищо в тях. Но си ги пазя. Сътворявам си някаква гледна точка, от която всичко, което ми се е случило, е било оптималното, което е можело да ми се случи, а аз съм направила всичко, което съм можела да направя и едва тогава е настъпил краят, не и преди това, не и когато аз съм гадната. Не желая да гледам и себе си преди, защото знам, че тогава съм се харесвала, а сега, като се видя там, само се критикувам, не съм си типа. За щастие това се отнася само за миналото, постоянно за миналото. Сега си се харесвам, харесвам си и бъдещето - все пак то е една мечта, в която аз продължавам да съм леко ексцентрична, тиха бунтарка (често не чак толкова тиха), нестандартна за повечето и недостатъчно шумна и ярка за другите нестандартни. Неспокойна, неуморна, жива!