вторник, 22 декември 2015 г.

Време е


Всъщност годината беше прекрасна. Аз съм луда!
Как си Жо? Сложно за обяснение. Искам да обясня, но и не искам всъщност никога да обяснявам. Като че ли няма никакъв смисъл. Тази година, за разлика от предишните, доста съм писала. Писах и много писма. Писма, писма, писма... Приятели, приятелки, приятели, приятелки, предатели, предателства, разочарования, музика, много музика, изолация, болести, танци, танци, танци. Бягство от меланхолията, бягство от безсилието и безперспективността. Но не стабилно бягство, не борба, а просто игнориране на неприятните миризми в носа. Мирис на пот, на гнило, на изостанало и нещастно, на мързеливо и загубено.
Стоя си пред монитора и ми е едно скапано. Гушнах се в синята жилетка, дългата, която си купих за подарък от леля за миналия рожден ден. тази година ще си купя парфюм. Защото всичкият ми свърши преди около два месеца. Все ми е тая. Мога и без всъщност. Но е хубаво и да си имам все пак някакъв. Може би. Не знам. Няма никакво значение... Като че ли... Не правя нещо, което да ме прави щастлива и нищо, което си купувам, не може да ми даде удоволствието от живота. Защото не правя нещо, което да ме прави щастлива. Отново чувствата са в сънищата. Отново животът е в сънищата. Нищо не получавам наяве, нищо не давам наяве. Замотана в собствените си разсъждения и идеологии. В мечтателското си съзнание. Обзе ме самосъжаление, отново. Трябва да приключа нещо, което за пореден път не желая да приключа, а не виждам никакъв смисъл в него. За щастие единственото безсмислено нещо, което не може да бъде приключено, е животът. Всичко друго си получава шута по един или друг начин. Но от това на мен не ми става по-щастливо, а напротив. Спокойствие, на кой му трябва спокойствие? Спокойствието не е за живите.
Чувствам се бясна и натъжена от това, че съм бясна. Вместо да открия красотата в гадорията около себе си, аз виждам гадорията в красотата около себе си. А съм снабдена с огромни розови очила.
Поредната тъжна сутрин. Дори гушкането в кревата не може да избута меланхолията и неизбежността на случките в живота. Не се променям, ето това е истината. И нищо в живота ми не се променя. Цикличността си върви и си върви и си е все така от много години вече. Ясно е, че аз трябва да направя нещо, но не знам какво. Дали не трябваше да се откажа от правото? Дали трябваше да не слушам баба си и да наблегна на рисуването още тогава, когато в собствените ми очи всичко изглеждаше кафяво, безформено и грозно? Дали не трябваше да се науча да вярвам повече в собствената си безценност, отколкото в безценността на другите. На всички онези, които в очите ми изглеждаха по-готини, по-умни, по-идейни и находчиви, по-работливи и по-игриви.
Тъжно ми е.
Спокойно ми беше по Нова година.
Обожавана съм.
Това не се е променило. Няма да се промени никога.
Това не ми помага. За първи път в живота си се сблъсках с най-бясната селяния на този свят. И мисля, че реагирах по най-правилния възможен начин. Сега, близо една година по-късно на същата селянка й се случи същото почти, като й го причини една явно още по-голяма селянка и от нея. А аз нямам никакво намерение да й припомням какво е натворила една година по-рано, за да не ми говори сега врели-некипели.
Трифон зарезан на сватба, весела сватба, бясна сватба. Няколко дни по-късно и една странна двойка също се ожениха. Продължават да са разделени. Делят ги хиляди километри. И на мен ми беше обнадеждено, защото си мислех, че щом те го направиха, значи и на мен може да ми се случи. Но истината е, че никога не съм искала да ми се случи. Бях в определени отношения, които, заради това, което усещах, знаех, че мога да го искам. Но не го исках, защото не е моето и никога няма да бъде. Аз не исках да се женя и не исках да ставам майка. Върнах се назад, много назад в мечтите си. Когато бях на тринадесет. Тази година на много пъти се връщах към онова време, когато реших, че първостепенна важност ми е да стана човек и нищо друго няма значение, а за ставането човек трябваше да се науча да не говоря и да не чувствам. Защото няма как да си добър с хората, когато ги оставиш да ти влияят на настроението, когато ги оставиш да ти се качват на главата, когато чувстваш, впрягаш се и се притесняваш за всичко. Когато се оставиш да мечтаеш техните мечти и да очакваш те да ги осъществят, докато всъщност те живеят живота на други. Объркано и оплетено, но стигаш до мястото, на което искаш да дадеш всичко от себе си, но никой не иска всъщност нищо да даваш и не иска нищо да получава от теб, за да не ти е длъжен.
Беше ми някак спокойно, защото знаех, че независимо от странността на ситуацията, част от която съм, съм достатъчно силна и да я задържа, и да я променя, защото истината е, че това е една много подходяща за мен ситуация.
И се прамени. Не бих казала, че аз се промених. Всеки, който ме познава от 20 години, ще каже, че съм същата като тогава. Интересите и мечтите ми също са същите. Нещата, които ме кефят, също. Начинът, по който хващам момента и не пускам, докато не свърши, също си е останал.
И го намерих. Моето безвремие. Моята меланхолия. Моята омраза. Моят бяс. Моята вързаност. Моята любов. Ме намери.
И аз намерих нея и себе си. Не мисля, че съм се губила, но твърде дълго не можех да намеря вътрешния си мир. В някаква степен още не мога, защото има дни, в които нищо не правя, има дни, в които се чувствам като оня търтей, който ме нападаше в студентстването ми. Не го харесвам това създание и то ме яде, но имам явно някаква нужда от него. Предполагам, че точно то ме спасява от ежедневните разочарования, от прегарянето. Грижи се за желязната ми психика и не позволява и в най-черните моменти да си помисля, че аз съм виновна за всичко.
Критикуваха ме преди години, майка ми и бащата на Кхани, че все други ми били виновни. Тогава се почувствах ужасно от това им твърдение. Още ми засяда горчилка, като мисля по този въпрос. Дори не си позволявам да го мисля така, защото една от критиките към мен е и това, че се "мисля" за различна и се "гордея" с това. Да, тази година твърде често ми подхвърляха ехидно, че не трябва да се гордея с това.
И ме привлече моето аз, което не се притеснява да бъде себе си и да казва, че сме луди. И имаше двойно повече моменти, в които се радвах, че съм това, което съм, колкото и да ми е трудно оцеляването по този начин.
И нищо повече не искам да кажа за тази година, освен, благодаря ти, че съществуваш!