четвъртък, 1 октомври 2015 г.

Приключихме ли с лятото?

Съзнанието ми е в мъгла. Опитвам се да чета нещо смислено, да слушам нещо различно от фантазията си. И не успявам. Главата отказва да поеме и да обработи, каквото и да било различно от музика. Музиката на душата, музиката на тълпата. 5-6-7 метра в секунда. Няма значение! Водният хоризонт зове. Зове непрестанно, непреодолимо, непоносимо.



Дали да не набичим музиката докрай всичките дни, постоянно, да няма край, да има само безвремие. Дори в делата на главата. Главата отдавна не желае да слуша нещо друго освен душата. Главата слуша само порива на природата, своя и на другите. Страда с другите, когато е необходимо, но не винаги и умерено. Защо да страдаш, когато можеш да танцуваш? Защо да удряш, когато можеш да танцуваш?
Защо да си неконтролируем, бесен, див, да се оплакват от теб, а всъщност ти да си страдащият?
Една излъчваща мацка. Не се бях запознавала с такава. Скоро... Дали съм била такава в очите на друга? Не е сексът, което ме завладява в излъчването. Злобата е! Лудостта в погледа, която казва открито, че няма да търпи и никога не е търпяла. Не това, че е красива и не това, че е умна. Отсъствието от този свят и злобата. Една подчертана агресивност в стила и в маниерите. Дългата права коса, грубите черти, празните очи и... Влечение - мацка, която бих приела да бъде наравно с мен. Може би дори е наравно с мен, е, ще бъде след време на моето ниво, а аз ще съм на друго... Или сега аз съм на нейното, но само в една равнина на погледа.



Потапяш се във водата гола. Сутрин преди да се събудят всички, малко след като слънцето е огряло плажа. Перфектното време - след сън. Перфектният сън - за блещукащи светлинки във водата - размърдан планктон. Някой е плувал там нощта. Преди да се появят многото хора, преди да дойде щастието. Преди да дойде загубата.
Лудост по лудостта. Нервност по невротията. Нетърпение да дойде нетърпението. Мога ли да изчакам, мога ли да си наложа да не правя нещо, когато правенето така или иначе не зависи само от мен? Не мисля, че мога. В тази равнина е някак тъй стъклено, огледално, пречупено и от време на време светлината на слънца се пречупва, за да сътвори красотата от хвърчила с много цветове, носени от вятъра на една връвчица. Толкова тънка, че всеки момент някой дракон да я скъса с дъха си. Някой да покаже на друг, че доброто изкарване няма много общо с вечността. Освен снимки, клипчета, фракции в мозъка, безсънни шумици и тъжна картинка в нечии мисли с няколко дни след веселото безвремие. Там, където нещата са се пречупили и хората са престанали да се усещат, да се чуват, да се виждат, макар и застанали на една маса един срещу друг. И виждат чудовища около себе си, и чуват чудовищата в главите си. И те им нашепват: "Направи си тази татуировка, искаш тази татуировка, тя ще ти даде крила да полетиш над жаждата за кръв."



Не можеш да проумееш защо така се е получило и кое е било шантавото в твоите решения. Където едни не помагат, изостават, а други те намират и обикват спонтанно. Когато си облечен в пижама и не ти пука за никой и нищо. Флиртуваш със съдбата си постоянно, предизвикваш я, а тя те засипва с моменти и моменти. С безбройните светлинки на проблясващия планктон, които радват не само очите ти, но и душата ти. Когато си бил и продължаваш да бъдеш толкова сам и недоумяващ. А някой се е събудил сред светлините на новия ден без ясна представа как се е озовал сред хората, сред които се е озовал. И защо се е бил. И защо е бил на един, два три рождени дни на не два и три, а на множество родени. А е бил, защото е искал и е пил, и е пил, и е пил. Парапланер, множество Миленки и мекици сред облаците над сутрешното езеро във влагата. Влага в косата, влага в главата, влага по кожата и в съдбата.
Барабани, барабани, неподредени мисли движат ръцете. Палките удрят по чинели. Свистят ушите. Очите летят през коридори, пълни с отпадъци, убита светлина. Не знам от къде идва и един глас до мен не иска да пие повече, но пие, и пие, и пие. И бягам към музиката, към плажа, към ритъма на живата кръв, туптящото сърце, към танца и битката. Към прегръдката на топлината, която си отива, защото я обичам, но не я търся. Тя е в мен. Изгаря ме изцяло и аз изгарям всичко наоколо. Живо и неживо, важното е, че е диво и опарено и се чуди какво се случва, какво е минало и минало ли е всъщност. А как да го задържиш, пламъчето в очите?
Като го искаш, като го искаш постоянно, като го искаш цялото и да е вечно.