четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Да напиша нещо

И така, нямам желание за никакво друго правене - слушам музика, гледат ми се филми, но съм на работа и не ми е удобно да го правя. Тялото ми е в разпад, защото не мога да спра процеса на тъгуване, а не мога да спра процеса на тъгуване, защото не мога да заповядам на никого да ме обича повече, отколкото вече ме обича. Набила ми се е репликата на Духчо от "Аладин" - "Не мога да накарам някого да се влюби в другиго". Ето, имам си аз любов, но съм Духчо и не мога да накарам никого да си има също тази любов. Духчо ли съм и аз не знам. Но със сигурност съм нещо такова. Но имам нужда от любов, имам нужда от ... Нямам нужда да пиша това, имам нужда някой да го види в очите ми и да ми го даде. Не някой! Ти!!! Кой си ти? Моето вдъхновение, моята душевна половинка, моето съвършено аз, някъде там в пространството, загубен сред съдбата, но все пак изключително близко до мен, защото битието и небитието не може да ни държи далече един от друг. А защо сме така устроени? Да сме логични половинки? И защо съдбата е така измислена, че в милиарди случаи просто да не се сбъдваме? Мъже и жени - толкова различни, но всъщност идеално прилепващи едно към друго парченца от пъзел. Аз знам кое парченце е моето, но пъзелът не може да бъде нареден заради многото други почти напасващи се парчета. А знам, знам със сигурност, че ти си моето парче, независимо от другите напасвания, защото в теб има лудостта, която ми е необходима да поддържа огъня, има леността, която ми дава спокойствието пред огъня, има привличането на магнита и невероятната нежност, която ме обзема и която не ми е присъща и трудно се проявява и изпитвам единствено към детето си. Има го осъзнаването, че ще направя всичко за теб и го правя, просто не правя нищо повече от това, което искаш. Не искаш нищо повече от шанс. Аз нямам шанс. Боря се със собствената си стена отново. Не искам да приема, че някой, който ме обича, се отказва от мен. Винаги ми е било трудно да го приема. Спасява ме само това, което ми е казано - че никой, който ме обича, не може да се откаже от мен. Не трябва ли да е така с всички? Но аз съм музата, нали? Аз съм слънцето, аз съм обожанието. Аз не съм за днес, не съм за сега, не съм за по принцип и не съм реална. Нали? И трябва да си живея нереалния живот в небесата и да не се бъркам в дребнавите проблеми на тези, които още не са се научили какво е ценно в живота. Или пък да се опитвам да ги науча. Как да ги науча? С творбите си - в тези творби, в които има много тъга? Изключително много тъга и самота. Почти не мога да се справям с тях, но нали съм нещо нереално, значи и чувствата ми не са реални. Дали не се опитвам да се самоизвися, за да преодолея другата крайност на самосъжалението? Отивам си бавно или бързо - въпрос на гледна точка. Какво ме задържа? Като Падме - сякаш съм загубила желанието си да живея. Лукчо съм аз - изключително откровен и отворен човек, но безкрайно чувствителен и с безкрайно много интереси. Усещам се нездрава. Усещам, че тялото ми реагира на психическата проблематика - това, че имам нужда да стана най-накрая цялост, да съм част от цяло, защото моята половинка не може сама да се справи със себе си. Истински ми се иска и тялото ми да повярва, че душата ми не страда от това, че парченцето е закопчано в друг пъзел. Но дали не страда? Напоследък се оказва, че другият пъзел изобщо не може да поеме парче като мен или че аз не мога вече да се напасна в другия пъзел, защото там празни места вече няма. Но какво прави моята частичка там тогава? Там ли е реално?
Преди години тегобата ми идваше в повече, не обичах чернилката в душите на приятелите си. Сега установявам, че съм много по-тежък характер от тях, много по-дълбоко преживяваща и тъжна. Много повече черна дупка и в същото време притегателна сила за много хора.
Господи, бъди с мен... Само да повярвам в себе си...

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Понеделнишко

Малко ме понаболява десният бъбрек, и ми е странно на съществото. Малко съм истински дълбоко влюбена, все още. Малко съм отнесена, дотолкова, че всеки го вижда, пък уж трябва да живея. И живея, по моя си начин и все повече не мога да разбера как успяват другите хора да не го правят, да се измъчват от това и да обвиняват всевъзможни околности в това, че сами не знаят как да го правят. Нарекоха ме гъзарка, наричат ме готина, наричат ме свободна. Хора, ако ви е страх от огън, не си играйте със запалки. Тоя бил тъп, оня бил мързелив, трети бил желе, четвърти - путьо, пети - наркоман, шести - страхливец, мъжемелачки, други някакви дами, приятелки, неприятелки. Свободата си има цена, готиността не е по силите на всички.
Let's just die together!
Сега се сещам, че го казах на един. Или не, казах, че искам да остарея с него. Брей, колко много неща съм казала! Ако сега надграждам на това, което не съм правила преди десет години, когато никой нищо не ми показваше. Какво ли ще стане след още десет, когато ще почнат да се престрашават и да правят? Нещата ще загрубеят.
Кефът е самоцел, или не е самоцел... Няма значение, стига да ти е кеф. Няма нищо за губене. Или има? Какво има да загубим, ако живеем свободно според нуждите си? Приятелите си, самоуважението си? Глупости!!!
По принуда сме силни, защото всички около нас са желета и трябва някой да им държи основите, за да не се хързулнат на някъде, без да си кажат и ние, стабилните, стоманени хора, да увиснем във въздуха никому ненужни. Висящ във въздуха меч, замахващ и свистящ във въздуха, но разсичащ единствено мухички и желенца. Дали търсенето на сродни души помага изобщо. То не е много лесно от определено ниво нататък нещата стават изключително самотни и някои хора сме се обърнали към изкуството, защото само там откриваме фрагменти от необходимото ни общество.
Тъжно, тъжно, ще трябва да се ходи на д-р... В квартала няма врачка, на която да вярвам повече, затова. Нямаме си шаман, нямаме си вуду... Вярвам на д-р-тата дори по-малко, отколкото на политиците. Напоследък не знам кои са по-самозаблудени.
Табутата - аман от табутата. Аман от умишлено забраняване на естествените неща, за да може някакви хитреци да печелят от тях. Оу това е супер конспиративно и пак влезнах в хипотезата, в която вампирите съществуват, защото кой иначе би измислил толкова рано забраната на секса, за да печели чак сега от това... Виж, това с дрогата по-бързо са го направили. Че и с алкохола. Като гледам и двата опита за последния, са не особено успешни. Ами това с естествените повици на тялото и на душата? Те душата с тялото са свързани нали. Като намачкаш едното, намачкваш и другото - вижда се от милиардите примери за това.
И си опарих езика с една глътка чай - обърка ми вкусовете за часове вече. Но не е и това поводът за странното ми мрънкане днес - мозъчето ми си мрънка, защото продължава да си цикли със сложния въпрос на любовта и ... Кога ще гледаме филми, за да не се налага да чувстваме собствените си чувства? Преди години се чувствах безчувствена. Използвах филмите, за да усещам някакви емоции все-пак. Те и сънищата ми са филми. Сега и животът ми е филм. За щастие, или поне започнах да усещам, че животът ми винаги е бил филм, а аз съм един много разсеян зяпач в салона.