Бабо,

 много те обичам! И винаги ще те обичам! И винаги съм те обичала!

 

Замислих се сутринта, докато карах колелото към работата, че може би не бях права да накарам мама и леля да се борят за това да излезнеш от Пирогов в добро състояние, а не наполовина човек. Може би не бях права да си мисля, че си силна и борбена и обичаща живота и да смятам, че ти е даден още живот. Може би и не бях права да си мисля, че ако те бяха изписали още в началото, преди операцията, ще си се прибереш вкъщи умираща с неизвестно каква скорост, съсипваща последния останал разсъдък в главата на леля, както и душата на мама - да се обвиняват до края на живота си, че това са направили, или онова са направили. Тя леля и без това се обвинява за разни нещастия, за които никой друг не би му хрумнало дори да я обвинява. Тя и сега се обвинява сигурно за всичко. Аз се обвинявам само за това, че ако те бяхме извадили от болницата, за да умираш "достойно", както се беше изказала там някаква мърла, щях да ти постискам още веднъж, за последно, ръката и да ти кажа, че много те обичам. Много, много, много! 

Независимо, че в последните години по-често си общувахме с мистър Хайд и д-р Джекил почти не се показваше. Така се раждаха бисери, които ни забавляваха много. Пък ти се оттегляше в спалнята за обичайната доза среднощен рев. Четох някъде, че съвършените егоисти се чувстват напълно щастливи, когато са съвършено нещастни, защото това ги прави значими, обгрижвани и заобиколени с хора, които искат да направят нещо за тях. Не знам ти дали беше чак такъв егоист в този момент, или те беше стегнала вече някаква начална форма на деменция, изразяваща се в депресия. То няма особено значение, защото и за двете нямаше как да помогнем. Както и да е, тамън затворих на мама, която пак взе да ми обяснява, че ѝ писнало да спори "с такива като мен". Та пак се сетих, че дължа голяма част от нейния дух на теб. И благодарение на теб и на татко, с когото си отидохте в една и съща година, се чувствах специална и особена. И продължавам да се чувствам специална и особена, но вече съм добавила към важните за това нещо и останалите елементи в този шашав организъм - нашето семейство. Добавих и тези, които не бях виждала никога. 'Щото, нали, си падам по историята и си намерих много родители от тези, които вече никой не помни как са изглеждали, които да ми дават сигурност, че няма нищо безсмислено на този свят. Напоследък доста често го повтарям - това нямало смисъл, онова нямало смисъл. Почвам да си звуча скучно и апатично. Сигурно е заради "системата, която ни убива". Но изгледах толкова много фантастики и изчетох достатъчно много книги, за да знам, че човек се носи по течението, в което е пуснат и в него може да реши дали да е проблясваща прашинка, или мътилка, може и да го оцвети, стопли, изстуди, но не и да го спре или да му промени посоката. Не и сам. Дори семейството да стои цялото зад теб, може пак да не е достатъчно.

Затова, благодаря ти за нещата, за които стоеше зад мен. За нещата, които ми внуши да направя, също. За чистата любов, която се интересуваше единствено дали съм щастлива. За курабийките, за пържените филийки, за кексовете, за млякото с какао и сандвича със салам и кашкавал, за мусаката, за пилешката супа, за куклите, за дъвките, за швейцарските шоколади, за гривните, герданите, синджирчетата, пръстенчетата, за блузите, пуловерите, за котките, за костенурките, рибките, папагала, дъждовниците, за това, че дойде на дипломирането ми, за това, че ме научи да плета, за това, че ме оставяше с часове да танцувам на "Котките", за това, че ме спаси от анорексията. За това, че беше първият истински пънкар, когото познавах и че беше такъв уникален модел. За това, че беше шарена и около теб всичко беше шарено, вкусно и любимо. 

И за любовта!

Ти не си си отишла. Ти ще бъдеш винаги в мен!