Горите си имали ден

Горите, които обичаме! Горите, в които чертаем своите пътеки и търсим чуждите. Горите, в които постоянно чуваме пропукване, шумолене, мърморене. В тях винаги някой нещо говори на своя си собствен език и винаги някой друг го слуша. Дори слушателят да е само една клонка дърво. Горите, които миришат на истина, на влажност, на пръст, на живот. В които винаги можеш да се изгубиш, намирайки и да намериш, изгубвайки. В които не виждаш хоризонта, но знаеш, че можеш да последваш потока. Тези, от които грабим с цели шепи - нашата мъдрост, спокойствие, здраве, уют и се чувстваме гушнати, дори да не виждаме звездите. Тези, които пазят нашите тайни, както пазят своите така, че може никога да не разберем как се случва това вълшебство, наречено "гора".