Thrill's not gone!

Си отиде... Но не тръпката, а гениалната китара...
The thrill's not gone
Бях писала за тъгата. Тъгата си отиде!
Аз съм слънце... Слънце с няколко планети в орбита - коя крива, коя не чак толкова, коя далечна, коя близка. Аз съм слънце... Слънце в орбита около черна дупка. Черната дупка се превърна в планета. Слънце в орбита около център. Центърът е мрак. Но аз го харесвам. Неистово силно го харесвам. Защото аз съм слънце и мракът е моята среда.
Аз съм жълто джудже, аз съм огън, аз не спирам.
Аз танцувам, аз боледувам и пак танцувам.

Но всъщност не искам да връщам времето назад. Харесва ми настоящето и харесвам бъдещето - в него винаги е уютно.
Да ви кажа, ако не сте разбрали - аз никога няма да мирясам - мен не ме кефи да се възползвам от грешките в една система, мен ме кефи да я променям, да я мачкам, да я пренебрегвам. Мен не ме кефи устойчивостта, аз обичам предизвикателствата, движението, промените. Често промените не са отначало добри, но това е така, докато не ги погледнеш повторно и не установиш, че досега си се мъчил. Едва ли някога ще харесам пълното спокойствие и сигурността. Не ги харесвах преди, сега не ги харесвам и определено не ги целя. Вървят ръка за ръка с примирението и умората, със сивотата и навиците.
Отиде си и Пратчет. Преди да го стори обаче е написал нещо много мое: "Човек е жив, дорде се учи." За да се учиш, трябва изначално да си наясно, че има на какво и че има смисъл.
Но толкова е странно всичко наистина. Дори за мен е трудно да разбера това, което е предназначено за разбиране само от мен. Дори себе си не мога да убедя, какво остава да убедя останалите, че не е безумие. Но оставам в това безумие, защото усещам, че е само за мен. Моето безумие. Моята вселена, моята черна дупка, моята планета, моето безсъние, моите мисли. Мислите, които никога не напускат целта. Цел, която е много далечна и в същото време в тях.
Най-безценната думичка - обичам. Безкрайно безценна. И когато добавиш "много" към нея. Един вид обещание, че никога няма да можеш да престанеш да обичаш, независимо какво се случва. И е вярно. Но само, когато си си наврял егото някъде. Ако не го навреш, можеш да забравиш думичката - няма значение. Но когато е истинска, не можеш да се откажеш от нея, не можеш да я забравиш, не можеш да я отречеш. Когато не обичаш заради себе си и не себе си. Колко ли го могат? Колко ли го разпознават, когато им се случи?
След малко ще стане опасно несвързаното ми разсъждаване.
Пуши ми се, а не пуша. Какво ли означава това? Че трябва да започна? Или, че постоянната ми нужда от хора около мен, които го правят, е осезателно незадоволена и трябва да компенсирам? Да запаля една цигара, само за да се насладя на издигащия се дим, на пръстите с цигара. Да си доставя необходимата доза медитация, която разтварящото се мастило във водата не постигна.
Казаха ми, че създавам първоначално впечатление на студена и антисоциална мацка. Маската на инстинкта за самосъхранение. Защитната стена срещу стените.

Изчаках пътешествието с нетърпение и си го изкарах с кеф. Дори повече кеф от първоначалните ми очаквания. Имах притеснения, но един разговор с една странно далечно-близка мацка ме хвърли в небесата по много причини. Защото аз съм, по моя си, необясним за другите, особено за баба ми, начин, щастлива. Най-вече на баба ми глупостите не могат да ме засегнат. Тъжно, но човек на 30 години разбира кои от роднините му са го манипулирали през цялото му детство, дори без да се усетят. Защото родителите искат за потомството си най-доброто, но от тяхна гледна точка и никога не се съобразяват с гледната точка на потомството. Никога не приемат неговата гледна точка за по-меродавна, изхождайки от тежестта на опита. Такава заблуда! Опитът е генетично запечатан в същото това потомство. Даден им е изначално и те трябва да го надграждат. Не знам доколко е възможно, ако постоянно слушаш акъла на миналото. От време на време е редно да се заглеждаме в днес и в утре-то.
И да не спираме да бъдем честни със себе си.