четвъртък, 26 януари 2017 г.

Май...
Започна с ясно решение повече да не продължавам така, да замина, да намеря мястото си, но за начало да сменя работата.
Смених я! С леко ефектно напускане на предната и с много любов от предишните ми колеги. Една от тях ми се обади за Коледа и аз много се радвах да я чуя. С другите разменяме снимки и мисли в мрежата. Бях военна, взех назаем тамън два чифта кубинки. Едните и сега са ми на краката, защото приятелчето ми ги подари. Аз и без това яко ги подносих.
След което отидох да работя на много по-читаво място, но ми липсват хората. Определено ми липсват.
След това разбрах, че няма да се получи това с живеенето в друга държава. Бях го казала на Кахни. Казах го и на любовта, но истината е, че нямам особено желание за това. А и, бидейки стрелец въпреки всичко, не съм толкова любопитна за местата по света. Защото ми е интересно как хората живеят и се веселят, но ме зарежда основно и само самото пътуване. А то се постига и по-лесно. И осъзнах, че енергията, която получавам тук, най-вероятно няма да получа никъде другаде. И че ако сега се чувствам сама, не знам колко по-самотно и скучно ще ми е там някъде из този огромен свят, пълен с гледки и празен на любов. Защото имам нужда основно от усмивката и топлината в очите, които ме гледат с обич и обожание, независимо какво съм направила, казала или не направила и не казала. И макар да получавам твърде малък фрагмент от нещото, от което имам нужда, все пак получавам. Докато всъщност съм свободна.
Свободна да експериментирам, да пробвам, да дишам, да живея, да се смея, или да плача и никой да не страда от това. Самотата е да не трябва да се съобразяваш с никого.
Самотата е да усетиш, че нещо прекрасно се е превърнало в рутина още преди да стане наистина нещо смислено от него и за това не си виновен ти. Да знаеш, че някой се е отказал от теб, защото се е налагало да си наруши капсулата на комфорта в момент, в който не е бил готов за това и да знаеш, че твоята мисия като цяло е не на един, а на много хора да показваш, че капсулата на комфорта им е всъщност затвор, в който се давят в собствените си отрови. Но те си остават там. Късметът ми проработи за кой ли път. Но, колкото и да го отчитам като късмет, болката си остава.
А тя беше с мен цялата тази година. Беше хубава година за мен конкретно и изключително лоша за много хора около мен, което нямаше как да не се отрази и на самата мен. Искрено се надявам тази, която идва, да е в пъти по-добра или поне аз, която нямах някакви сериозни сътресения през 2016-та, да видя повече светлина през 2017-та. То това е нож с две остриета за мен обикновено. Всяка секунда красота в моя живот се заплаща с твърде много болка и почти се обезсмисля, но не бих живяла и миг в сивотата на удобството да нямаш болка, но да нямаш и красота. Защото обичам да обичам, а когато обичаш, боли. Боли, дори когато знаеш, че човекът, когото обичаш, не може да се стопли от твоята любов, защото не можеш да му я покажеш. Но това, че не можеш да я покажеш, е твой проблем, а е твой проблем, защото го мислиш. Но пък, ако не мислиш за любовта, за какво друго има смисъл изобщо да мислиш? Дали за работата? Или за ремонтите на къщата? Или за почивните дни? 
Единствено нещата с маам се позатегнаха сериозно. Започна се още през януари, когато се скарахме в Банско и с Кхани си тръгнахме по нощите, оставяйки я там. Толкова ме ядоса, че ревах почти през цялото време по пътя заради това, че съм безсилна да я накарам да има повече вяра. Тя просто не вярва в способностите ни - нито моите, нито на брат ми, нито на никого. Обвинява ни за неща, за които всъщност е тя виновна. И от тогава основно нещо сериозно сес счупи в отношението ми към нея. До тази караница дори си мислех, че можем все пак да живеем заедно с нея в единия апартамент и да оставим татко да живее спокойно в другия. Това няма как да се случи. Тя не е човекът, който ще се съобразява с когото и да било. Работата е там, че аз също. Или по-скоро бих могла да се съобразя с някого, с когото деля леглото си, до голяма степен и с Кхани, но с никой друг. Главно, защото знам, че винаги съм поставяла спокойствието и веселието на първо място и те са били водещи приоритети, много повече от ценности, вещи, занимания.
После тя реши, че все пак не може да живее с татко и тръгна да прави ремонта на апартамента, в който трябваше да се преместим аз и Кхани, евентуално и Ипо. Направи го. С много нерви, също така адски бавно и като че ли с голямо нежелание. Направи го, а дори не знам защо толкова държеше все пак да го направи, като беше ясно, че не го прави за себе си. Но хем не го правеше за себе си, хем не ни остави сами да се оправяме и да не се нервира толкова. Пак заради бясната й убеденост, че за нищо не ставаме.
През всичкото лятно време също така, един месец по-рано от очакваното от мен, реши, че баща ми не можело повече да гледа Кхан и трябваше да го пусна на лятна академия. За него беше хубаво, но пак беше вързано с неразбории, главно парични и организационни. Оправихме се. Даже ходихме няколко пъти на море. Тази година наблегнах на Созопол. Така се получи. Всеки път почти любовта казваше, че ще дойде. Единият дори беше отишъл всъщност, но не благоволи да сподели. Аз отново бях не особено добре този точно път - бяхме с Кхани, бяхме сами почти (защото спахме на различно от другите място и се събирахме по кръчмите само). И, гадното е, че отново ме връзваха изказвания от сорта на "Това, което имаме ние, го пожелавам дори на враговете си, защото е най-истинското нещо...". Гадно, защото хем са истински, чувствата, мислите, желанията, хем не са предназначени за този свят и този живот. Любовта е абсолютно истинска, неоспорима, вечна дори, но не е достатъчно, за да мина аз в света на безметежното щастие. Явно не ми е там мястото. Твърде много черно има в мен и то трябва да си изпълни мисията. То трябва да остане живо, за да не остана аз сива за самата себе си. 
После любовта пострада. Пострада така, че си мислех, че знакът е за мен, че аз трябва да се откажа, че всичко трябва да свърши. Но отново не успях. Не мога да откажа това, което имам към него. Не мога да го спра. А и не искам, не и докато той също не може. И всъщност знакът си е бил за него. За порфеден път отминат и неотбелязан като това, за което всъщност ставаше въпрос. Но животът е пред нас. Докато аз получавам своите знаци и ги слушам, все някога ще се вслуша и той. А аз дори да нямам търпение, нямам кой знае какъв избор. Направих поредното море, на което страдахме заедно с Филип, всеки за своето. Беше много хубаво море.
Ремонтът не беше на очаквания етап, но не зависеше от мен. Затова пък и баща ми се оказа по-болен от очакваното и това запрати майка ми в поредното не особено изгодно за всички решение. Но поне аз и Кхан, след много мрънкане, цупене, скандали и затворени телефони, сме в стария апартамент, вече мой, а те са в нашия стар, но по принцип нов.
Кхани изпразнува един имен ден - Halloween, като така май го отбелязахме. Мисля, че е време да направя и откриващото парти вече, независимо количеството не мой багаж и липсата на гардероб в моята стая. За там има идеи, които, за жалост, трябва да осъществя почти сама и ще отнемат повечко време.
Поне разпределихме котките - пуфкави на черни. Пуфкавите са при мен. Черните - при тях. Но балансът на пикните си стои непроменен.
Всички мамути пукнахаа.
Трябва да се развивам. да правя нещото, което усещам, че е моето. Сега не го правя. И не знам кое е това нещо, но знам, че ще го намеря скоро. Защото имам супер много свободно време, а времето в моя случай е мисъл. И да почна да пиша. Да пиша неща, които и някой друг да иска да чете, не само аз, не само мен, не само моите години и лудости. По въпросите за прежалената покъщнина и щастливото детство си мислех, че говоря с Лидето, но всъщност говорех с моето си дете. И май не съм много по-различна от Лидето. Е, донякъде само.

Няма коментари:

Публикуване на коментар