понеделник, 18 януари 2016 г.


Намръзнах се в дългия си опит да се прибера успешно, минавайки през центъра на София. Не ми се прибираше просто, но и нямаше къде да отида. Изчерпах си и приятелите за разговори. В пет и половина в София няма нормални пияни. Ако има пияни, то те не са от моите със сигурност. То всъщност в София няма моите. Не съм сигурна все още за света, но в столицата като че ли вече няма какво дори да търся. Всичко винаги е през едно перде разстояние - хем го виждам, хем го чувам, почти мога да го усетя и да го помириша. Но само почти. Не е моето. През пердето се прокрадват някакви замъглени образи. Понякога някой се приближава толкова близко, протяга ръце, но никога не вдига воала - никога не се знае дали зад него няма да изскочи някое чудовище. И колкото и да протягам ръце и да плача, през пердето никой не може да види сълзите, да чуе риданията, вижда само уродливи крайници, сякаш идващи от преизподнята.
Опитвам се сама да се разбера що за изчадие съм. Постигнах някакви прозрения, но посоката ми още не е ясна. Къде отивам, какво търся, защо съм постоянно в движение, в трептение, в очакване нещо да се случи и почти предизвикването му? Трябва да влезна в банята и да се стопля, за да мога изобщо да си продължа мислите.
Само сърцето ми е топло.
Блуждаещ, проницателен, дисекциониращ ум, постоянно търсещ точките на пресичане. Пресичане на интереси, на съдби, на случки. Кихнах и си изкихах жлъчката. Една постоянно наблюдаваща душа, приемаща с усмивка и желание за помощ всичко около нея, но най-вече безкрайно привлечена от онези действия, предизвикващи промени в околните. Дори не знам как да си го кажа. Пиша го за втори път, лятото ме питаха. Винаги търся да ми е интересно, спокойното не е за мен, спокойното ме изморява и угнетява, защото бързо решавам, че е скучно, че нищо не се случва и никой не върви наникъде в мига, в който му харесва. Това не е редно. Дори хубавите мигове си имат край и след този край трябва да следва израстване или размърдване ако не за друго, то поне за следващия хубав момент, който да е и по-наситен и по-пълноценен и по-жив и по-бавно отшумяващ. Търся души, неспокойни като моята, непримирими, неуморими и търсещи. И гледаме все с едни очи в този свят и с още едни очи - в много други светове. И тези другите очи са също толкова виждащи, а даже и повече. Сигурността на този свят не ме блазни, ако не върви ръка за ръка с постоянния досег до много други светове. И понеже съм ужасно интуитивна и чувствителна, когато знам, че в другия има много други светове, които той обаче пази само за себе си, страдам ужасно. Страдам, защото знам, че стоя на входа и не ме пускат, нямам билет, а и обикновено не получавам такъв, защото имам ужасните ръце на чудовище и викам като бяс, но вместо сама да извършвам движенията, вместо сама да предизвиквам нещата около себе си, гравитирам около други. Как да обясня, че съм най-големият бохем, когото познавам, когато дори не пия. Да, не пия, но обожавам хората около мен да го правят, обожавам всички моменти, в които всеки около мен вижда нещата и по друг начин, а не само по ограничения ежедневен метод. Ако можех, имах право, щях да карам хората около себе си да пият, да пушат, да танцуват, да се отпускат. Но на тях им е много трудно да се отпускат около мен. Наранявам го с това, че си стоя на моя свят и наблюдавам техните, а те си мислят, че не мога да ги видя, нито разбера. Стоя си на моя свят. И там е самотно. Винаги съм искала да имам много хора около себе си, постоянно, приятелите ми винаги са били добре дошли у дома... Никой не идва... Дори гаджетата. Сякаш домът ми е непробиваема крепост, от която няма измъкване и никой не смее да се намери вътре, за да не остане завинаги заклещен в огледалото. А аз да се гавря с тях със смразеното си, пресметливо сърце. И да сътворявам наяве страшните кошмари, сънувани някога в детството.
А не спирам да сънувам любимите си хора. Тези, които никога повече няма да звъннат, които никога повече няма да ме докоснат, или да ме допуснат до вратата си.
Сега разбирам защо не искат да имат снимки с мен - защото аз се измъчвам да си ги гледам, да продължавам да си ги обичам, когато не искат да имат нищо общо с мен. Дали съм мазохист, дали не трябва да изтрия всичко? Уж го правя за бъдещите моменти, когато ще искам да видя нещо от преди, нещо, което да ме свърже с човека, който съм сега, с който съм била или... Но знам, че изобщо не съм носталгична и всъщност изобщо не желая да гледам сега снимките на бившите, дори тези, на които ме има мен с тях. Като че ли важна си оставам само аз. А и по-важни са спомените, не картинките всъщност. За картинките пък си има професионалисти. Отдавна не влагам нищо в тях. Но си ги пазя. Сътворявам си някаква гледна точка, от която всичко, което ми се е случило, е било оптималното, което е можело да ми се случи, а аз съм направила всичко, което съм можела да направя и едва тогава е настъпил краят, не и преди това, не и когато аз съм гадната. Не желая да гледам и себе си преди, защото знам, че тогава съм се харесвала, а сега, като се видя там, само се критикувам, не съм си типа. За щастие това се отнася само за миналото, постоянно за миналото. Сега си се харесвам, харесвам си и бъдещето - все пак то е една мечта, в която аз продължавам да съм леко ексцентрична, тиха бунтарка (често не чак толкова тиха), нестандартна за повечето и недостатъчно шумна и ярка за другите нестандартни. Неспокойна, неуморна, жива!

Няма коментари:

Публикуване на коментар