понеделник, 31 август 2015 г.

Подаръкът сърце от Кхан

Топло ми е.
И ми е малко тъжно и тъпо. Сигурно заради сънищата, които сънувам. Лудост ми е ужасна в главата!
Вещиците се раздивяха снощи в планината. Отрази се на сънищата на всички. А и на един лакът, нещастно срещнал се със стената. Да си беше държал разумно бутилката. Но не! Къде тръгна да вършее из въздуха, безразборно борещ се с невидими сили на разрухата.
И това среднощно танцуване. Трябва да го забранят. Викат немирниците. Пък немирниците разрушават, каквото им дойде. Най-вече спокойствието. Ама на кой му е притрябвало спокойствие? Дори в жегата е по-добре нещо да се случва. Тук сватба, там - погребение. Някое и друго умряло куче на пътя. Някой и друг огън в огнище. На вещиците им трябват изгорели картофи. И немирни мисли. Някой и друг разбълбукан мозък. За по-голям драматизъм в танца. Та да може да се получи по-добре спускането по склона.
Вода. Никога не стига. Винаги е сухо в устата след танци. А и след докосване с истинска жива плът на някой, който го иска и очаква.
Междувременно разкараха поредното гнездо на оси. Жълто-черни летящи гадини, вършещи много повече работа от пчелите, но далеч по-непопулярни. И дали само пчелите жужат по цветните пъпки? Дали само те разбират от дупки? Едва ли. Вещиците са повече. И са вещи. Нали затова са вещици! А няколко сега го търсят. Не е далеч, но не е и тук. Не и сега. Сега вече е на друго място. Също толкова живо, но не чак толкова опасно. А, за да си жив, може би трябва да си опасен. Да виждат, че си опасен, за да знаят, че си жив. И да те местят от място на място, но в знанието си, че имаш смисъл, да не те финализират.
Едно дребно затруднение, преодолимо с времето и далеч не толкова окончателно, колкото огъня, на който са способни някои.
Какво ли си мислят? Когато танцуват. Харесва им музиката, която чуват. Музиката на душата, музиката от душата. Тази, която излиза от един и е за много и тази, която излиза от много и е само за един. Или тази, която е от един и е само за един, но никой от двамата не знае, докато не се срещнат очи в очи. Но за това е необходим танцът на миговете, който само вещиците знаят как се случва. А тях ги няма!
Снощи бяха тук, но нямаше да зная, ако не ми бяха казали.
Луната се позабавлява с нас. Един удари по главата, друг - в устата. Сватбата се загуби по селата. Погребението издрънча с един неритмичен тъпан и половин несигурна камбана. Не било празник. А някъде организират неделен пазар. Но няма да отидем, защото е много топло. Мозъкът се е размекнал и витае във висините на мечтите. Всичко му е скучно, всичко му е интересно. Иска да е навсякъде и тука. И се е метнал на метлата. Окован е, а витае.
Беше вчера. Беше утре. Беше днеска. Беше леля Веска. Правеше страхотно вкусна сладка баница. Но отдавна престана да е. И няма вече сладка баница.
Осите търсят гнездото. Не са като вещиците. Вещиците пети сън сънуват. Някои пият второ кафе.
Други се готвят за следобеден покер с тайфата. Вятърът ще донесе мълвата. После ще я издуха. И всички ще забравим. Че били сме. Тука. Живи.