вторник, 10 ноември 2015 г.

Ще гледам филм

... по-дърт от баба ми, поне от живата ми баба...
Целият ден ми беше странен. Повлиян от сънища за къщи, една до друга, и купони, мъже, жени, деца, моето.
Нямам отговор в пощата от никой. Блея картинки и неми филмчета, оплюващи технологиите, които отдалечавали хората. Имам вътрешен бунт и недоволство срещу това твърдение. Някакси вътрешно знам, че не е вярно. Че нещата, за които сме си мечтали като малки и сме чакали да се появят с нетърпение, а някои още ги чакам и нямам търпение да се случат, са лоши... Нищо не може да ме убеди. Лоши са може би хората, които ги ползват и техните лични цели, но не и самите технологии. Това, което може да се постигне с тях, не е лошо. То е светло, то е искрящо, то е вълшебно. То е приказка! И докато едни ги използват за лошо, други ще ги използват за добро и това никой не може да го спре.
Но нямам отговор в пощата. Шест приятелки и нито една не намира за необходимо да пусне в мрежата една усмивка, та какво остава да отдели един час за среща. То не, че един час изобщо някога стига, за да си кажеш мислите и да споделиш нещо или да ги напиеш, напушиш, натанцуваш.
Имах мигновен проблясък, че трябва да си изтрия профила в една социална мрежа, защото ми се сгади, като се сетих, че евентуалните ми бъдещи работодатели ще ми го прегледат и няма да ме назначат на тази основа. След което си казах, че ако някакви евентуални работодатели не харесат нещо на моята страница, значи нямам работа при тях така или иначе и само ще ми губят времето... А и всъщност не мисля, че трябва да мисля в насока работодатели, а в посока творчество и самостоятелност (леле какви сложни думи за моя милост). Минути след този пристъп видях коментарите на приятел по вълнуващ ме въпрос и за втори път в живота ми ми иде точно него да изтрия. А е в крайна сметка читав приятел.
Наложи ми се да чета закон. Никога не ми е харесвало, но и да го правя през телефона - това си е приключение. Но и ми харесва някак, че е възможно. А в това време, отвъд прозореца, духаше вятър и колегите недоволстваха, че е топло за Ноември. Никой думичка не каза за годишнината. Дори леля ми, която е рожденичка днес и по този повод се разхожда в центъра на България с останалата ми рода, която влага нещо в такава една годишнина.
Жал ми е за това, че нищо смислено не се случи. Жал ми е, че нищо хубаво не стана. Жал ми е, че нямаше революция и че продължава да няма. Няма и да има. Тези, които трябва да я направят, са закърмени с някакъв странен пацифизъм, а тези, които биха я осъществили, нямат водачи. Липсва и визия за евентуалното бъдеще, защото тези, от които трябва да дойде, защото имат необходимата настройка на мисленето, живеят щастливо някъде другаде и не искат да си спомнят за България дори с добро. Но си спомнят лошото. Няма да го кажат на тези, които сега идват. На тези, чиито родители също нямат спомен за това какво му е лошото на "комунизма". Хубавото е, че дядо ми почина малко след това и не преживя разочарованието от това, което стана. Защото то всъщност нищо не стана. Освен цирк и все повече на цирк прилича, а скоро сигурно и като клоуни ще почнат да се обличат. Хубаво е и че все пак една малка част от хората все пак сме свободни да си се бунтуваме, колкото си искаме, да слушаме музиката, която си искаме, да правим с живота си каквото си искаме, да се обличаме и фризираме, както си искаме и освен от обикновено българско интригантстване да не страдаме сериозно от думите и действията си.
Живеем в апокалипсис вече втори век!
И има проблясъци и все някога ще има и пост, защото така казват фантастиките. Това ще се случи! Ще се роди пак Левски. Ще има пак Ботев. Траките са още тук :)

1 коментар:

  1. 94% от най-младото поколение (на възраст между 16 и 30 години) споделят, че не знаят почти нищо за този период. 40% от тях не могат да посочат дали краят на комунизма е белязан от рухването на Берлинската, Московската, Софийската или Китайската стена. - според едно изследване на "Алфа Рисърч"..............

    ОтговорИзтриване