вторник, 24 ноември 2015 г.

Работа

Жожо си търси работа...
Жожо не знае каква точно работа иска да работи, защото ужасно много неща са й интересни и освен това са й лесни. Но знае, че всъщност трябва да работи нещо, което я кара да се чувства смислена. Което означава и нещото да е смислено. Ако ще е нещо свързано с ръцете, ще трябва да е изкуство. Кабелите не са интересни, а и водят до затъпяване, пък нещото, което иска Жожо да работи, трябва да поддържа ума й подострен и дори опитващ се да се подостря все повече.Трябва да има стимул да се подобрява и да не спира да се развива. Което означава и работата да не е точно еднотипна и повтаряща се.
Жожо завърши право, но в началото се надяваше да го работи, колкото да може да поддържа изкуството, което й е в пъти повече на душата. Затова, като я питат какво иска да работи, никога не се сеща за нещо, свързано с правото. Споренето със злобни съдийки не й е най-силната страна. Злобните съдийки автоматично не я харесват. Също така допирът й досега с правната материя е бил по-скоро повърхностен, предвид, че се занимава основно с административно такова. Административното не е нито гражданско, нито наказателно и допирът до тези двете е леко меко казано проблематичен. Като я питат, Жожо не казва, че иска да остане в администрацията, защото не иска да остава в администрацията. Не обича строгата йерархичност и има автоматична инстинктивна непоносимост към авторитети. Авторитетът може да е такъв за Жожо, доколкото се държи с нея като с равна и има на какво да я научи. Това е единственият вариант Жожо да уважава. Само един човек на този свят може да се държи пренебрежително с нея и това е майка й, а дори и тя гледа да не си го позволява. Защото всеки може да научи другия на нещо и никого не трябва да подценяваш, още по-малко да принизяваш или да тъпчеш от висотата на шкембето си (например).
Искам да обичам работата си толкова, че да не ми влияят хората. А те на мен винаги ми влияят. Но е добре да ми влияят добре, а не да ме смачкват. И всъщност е добре да работя приятел - независимо с какво ще се занимавам, да го правя в помощ на някого, когото обичам и за кауза, която обичам и която кара всички, които се занимаваме с нея, да се чувстваме живи. Преди години разбрах, че никога няма да се занимавам с анимация, защото някакси в целия ми път към порастването, незнайно как, съм изпуснала моментите, в които е могло да стана страхотен художник, бунтувайки се срещу начина на обучаване на бъдещите художници. Така и не можах да вържа рисуването на натюрморти до умопобъркване и пейзажите с енергията в ръцете си. И рисунките ми останаха странно двуизмерни. Но такива си ги харесвам. Харесвам и картините на още един изключително самоук автор. Въобще, харесвам творбите на самоуките автори. Както и харесвам невероятно количество актьори, които никога не са стъпвали в академия и не са имали одобрението на величията. С музикантите също стои така въпросът. Просто, защото ако не си докоснат в душата, може да ги твориш прекрасно бездушни. Ти ще си имаш и своите почитатели, което е добре. Но не и мен. Преди двайсетина години в разговор с приятелка споделих, че ненавиждам сегашната система на обучение за каквото и да било. Мразех най-много университетите тогава. Аз и училищата ги мразя в сегашния им вид и със сегашното отношение към учителите. Преди се чудех как с това бясно напредване на науката ще смогват да се справят бъдещите деца, които все пак няма да са надарени с по-големи мозъци за поемане на повечето материал и в пъти по-голямото количество информация, достигащи до тях. Сега съм по-скоро спокойна, защото си мисля, че претрупването на учебниците с въпросната, е било абсолютно излишно, защото успоредно със създаването й се е намерил и начин да е винаги достъпна за нуждаещите се от нея и единственото, което трябва да се научат всъщност децата, е как да оцеляват в заобикалящия ги постоянно променящ се свят. Не изключвам варианта с апокалипсиса, който ще изтрие огромно количество от натрупаното, но след евентуалния такъв отново на дневен ред ще е основно оцеляването, а не способността да сътвориш ядрен разпад. Никой още не е казал, че ядреният разпад става за ядене. Като малка завиждах на баба ми, която беше доктор на биологичните науки, а не беше учила за половината от нещата, които караха нас да зубрим. Виждаше ми се безкрайно несправедливо. И сега така ми се вижда.
И системата на оценяване ми се вижда и винаги ми се е виждала безумна. И винаги съм я мразела. И от много години позволява на хора безперспективни в голямата си част, лишени от амбиции и от достатъчно знания и организираност, които да ги направят производители, да се гаврят с нежните съзнания на невинни душици, да ги тъпчат с ботуша на така наречения си авторитет, да си избиват комплексите чрез тях. Като бях малка, си мечтаех да направя учебно заведение, което да обхваща целия процес - от детска градина до университет, от което хората да излизат готови за бой и да нямат нужда от никакъв досег с останалата, подредена от кукловодите система на "образование". Радва ме, че въпреки тежестта, мудността, непригодността и пропагандността на въпросната система, все пак се появяват и хора, които не се отказват никога от мисленето. Не се отказват и от мечтаенето. Просто се раждат винаги и хора, способни да мечтаят и да виждат безброй светове в съзнанието си. Бих искала да работя с такива хора. Защото аз самата не мога да спра да мечтая и не мога да спра да недоволствам, когато нещо не е, както е редно в дадената ситуация да бъде. Такива хора почти не можеш да срещнеш в администрацията, а което е по-тъжно - такива хора няма и на върха й.
Влезнах "Право" и баща ми каза "В него няма никакво творчество." Да, няма никакво творчество в правото. И докато е пълно с хора, които намират разни неща, които да им харесват в ежедневните предизвикателства на тази професия, на мен ми липсва музиката, липсват ми филмите, липсват ми картините, фотографиите, философията, психологията. Всичко е сухо и горчиво. Исках да го разбирам, за да не изпитвам слабост пред него, но в него е пълно с точно онея гадните учители, които обичат да избиват комплексите си над хората, които имат различен начин на изказ от техния и различна гледна точка от тяхната и мен лично ме държи яростта срещу тях. И това, че го разбирам, не ме накара да се чувствам нито богата, нито доволна и сега се чувствам толкова бедна откъм познания за света около мен, колкото никога преди. Да, навсякъде можеш да откриеш себе си, стига да искаш и да направиш пространството около себе си подходящо за теб самия, но от определен момент нататък май е по-добре просто да отидеш в пространство, което ще се нуждае от по-малко префасониране и повече целенасочена дейност в обща посока. Защото не ярост и непокорство трябва да са ми водещият мотив да се занимавам с нещо.
От гледна точка на твореца в мен, ежедневната ми душевна битка е добре дошла, защото ме подхранва с необходимите емоции, за да има какво да ме кара да творя. От друга страна обаче, аз драма винаги мога да си сътворя и е добре да не я виждам на работното си място. В тази връзка се сещам и да кажа, че безразличието към даден колега е също толкова гнусно, колкото и неодобрението. Предпочитам да работя с хора, с които съм приятел, защото разграничението между работата и останалата част от живота ми е трудно - все пак работата е една доста солидна част от живота и не бих могла да държа хората около мен на лицемерна дистанция, правейки се иначе на много близък приятел. Не мога да съм просто добре работещ колега, когато знам, че човекът до мен иска да ми забие нож в гърба, докато иначе много добре си работим заедно. Просто, защото такива са порядките на конкретното работно място. С други думи, способна съм на лоялност, стига да е двупосочна и ако не е двупосочна, съм изключително не добър работник.
И въобще... да знаете, търся си работа. Някоя работа, която да ме обича. И аз да я обичам. И се надявам да я намеря преди да умра.

вторник, 10 ноември 2015 г.

Ще гледам филм

... по-дърт от баба ми, поне от живата ми баба...
Целият ден ми беше странен. Повлиян от сънища за къщи, една до друга, и купони, мъже, жени, деца, моето.
Нямам отговор в пощата от никой. Блея картинки и неми филмчета, оплюващи технологиите, които отдалечавали хората. Имам вътрешен бунт и недоволство срещу това твърдение. Някакси вътрешно знам, че не е вярно. Че нещата, за които сме си мечтали като малки и сме чакали да се появят с нетърпение, а някои още ги чакам и нямам търпение да се случат, са лоши... Нищо не може да ме убеди. Лоши са може би хората, които ги ползват и техните лични цели, но не и самите технологии. Това, което може да се постигне с тях, не е лошо. То е светло, то е искрящо, то е вълшебно. То е приказка! И докато едни ги използват за лошо, други ще ги използват за добро и това никой не може да го спре.
Но нямам отговор в пощата. Шест приятелки и нито една не намира за необходимо да пусне в мрежата една усмивка, та какво остава да отдели един час за среща. То не, че един час изобщо някога стига, за да си кажеш мислите и да споделиш нещо или да ги напиеш, напушиш, натанцуваш.
Имах мигновен проблясък, че трябва да си изтрия профила в една социална мрежа, защото ми се сгади, като се сетих, че евентуалните ми бъдещи работодатели ще ми го прегледат и няма да ме назначат на тази основа. След което си казах, че ако някакви евентуални работодатели не харесат нещо на моята страница, значи нямам работа при тях така или иначе и само ще ми губят времето... А и всъщност не мисля, че трябва да мисля в насока работодатели, а в посока творчество и самостоятелност (леле какви сложни думи за моя милост). Минути след този пристъп видях коментарите на приятел по вълнуващ ме въпрос и за втори път в живота ми ми иде точно него да изтрия. А е в крайна сметка читав приятел.
Наложи ми се да чета закон. Никога не ми е харесвало, но и да го правя през телефона - това си е приключение. Но и ми харесва някак, че е възможно. А в това време, отвъд прозореца, духаше вятър и колегите недоволстваха, че е топло за Ноември. Никой думичка не каза за годишнината. Дори леля ми, която е рожденичка днес и по този повод се разхожда в центъра на България с останалата ми рода, която влага нещо в такава една годишнина.
Жал ми е за това, че нищо смислено не се случи. Жал ми е, че нищо хубаво не стана. Жал ми е, че нямаше революция и че продължава да няма. Няма и да има. Тези, които трябва да я направят, са закърмени с някакъв странен пацифизъм, а тези, които биха я осъществили, нямат водачи. Липсва и визия за евентуалното бъдеще, защото тези, от които трябва да дойде, защото имат необходимата настройка на мисленето, живеят щастливо някъде другаде и не искат да си спомнят за България дори с добро. Но си спомнят лошото. Няма да го кажат на тези, които сега идват. На тези, чиито родители също нямат спомен за това какво му е лошото на "комунизма". Хубавото е, че дядо ми почина малко след това и не преживя разочарованието от това, което стана. Защото то всъщност нищо не стана. Освен цирк и все повече на цирк прилича, а скоро сигурно и като клоуни ще почнат да се обличат. Хубаво е и че все пак една малка част от хората все пак сме свободни да си се бунтуваме, колкото си искаме, да слушаме музиката, която си искаме, да правим с живота си каквото си искаме, да се обличаме и фризираме, както си искаме и освен от обикновено българско интригантстване да не страдаме сериозно от думите и действията си.
Живеем в апокалипсис вече втори век!
И има проблясъци и все някога ще има и пост, защото така казват фантастиките. Това ще се случи! Ще се роди пак Левски. Ще има пак Ботев. Траките са още тук :)