вторник, 8 септември 2015 г.

Мъглявината Орион

I wanna fuckin' kill somebody.
Разказ за манагуа вечер, или нощ, или безвремие. Кога стана единадесет и четиридесет и пет? А то всъщност вече е два по следобяд. На нахранените коремчета им се спи. Аз цяла сутрин бродя, а сега жужа. Към вечерта ще полетя. В някое поредно споделяне.
Миришеш адски странно, знаеш ли! Нещо, което дори човек със слабо обоняние не би искал да подушва. Как общуваш с някой, който е създал около себе си отблъскващ облак? Седиш и си говориш с мен сладко, а аз не мога да ти кажа да се махнеш, защото ми миришеш на нещо, което се нуждае от много душ и чисти дрехи. А дрехите ти не са мръсни. Или поне на светлината в нощната градинка изглеждат чисти.
Казваш, че си ме виждал. Снощи, вчера или преди години. Сигурно е било така. Сигурно си прав и не съм се променила. Не съм се променила. Още гледам към звездите и си пожелавам да ме обичат. От време на време пожелавам и други неща, но основно да бъда обичана. Да има любов ми е някак свързано с небето отгоре. И кога беше единадесет и четиридесет и пет? Малко преди да се преместим в другия край на пътеката. Ама не пътеката, по която само аз, а от време на време и ти, вървим.
Всъщност вървя ли? Седнала съм, мятам камъчета, копая в пясъка, играя на петанг. И печеля! Печеля центове на игра на карти чрез ръцете, очите и главата на друг. Но ги печеля аз. Така твърди паякът, който знае всичко. Пуска лепкавата си мрежа и по нея полепват издрисканите му наблюдения, прехвалените му мнения. Докато не те направи целия в лепкава гадна нишка, която ти прониква по муцуната, през кожата. В очите, ушите, в устата. Докато не почнеш и ти да плюеш тънки лепкави, гадни нишки, опитвайки се да обхванеш в гнездото всички. Мърдащи и не мърдащи. Смрадливи и ухаещи, идейни и безидейни, живи и умрели. You see them all. Как правят "пльок-пльок" в калта на пътеката. Седиш си и ги зяпаш и изпадаш в транс. Най-безинтересната муха на бъдещето. Опияняваща се от това другите да пият. Да ги зяпаш как похапват сладко и как клетките им дърпат жадно всичко, до което се докопват. Протегнали ръчички, готови за купона. И аз така. Искам да се позабавляваме малко в желето на настоящето. Ама само колко е трудно да се лети в желе...
Вятърът на плажа (вятърът не плаща). Топъл и силен, вонящ или ухаещ. И какво значение има дали ще го уловиш в платното и платното ще те метне в блатото зад пясъка, или просто ще го оставиш да те прегръща? Силни прегръдки на дълго очакване. Две тела не се прегръщат така силно, както въздухът иска да гушне всички - силно и да се слее с тях, да мине през тях, да погали всичките тези закопнели за веселбата клетки. Да разроши една-две главици и да бутне някое и друго шише. Шампанско за годежа. И да пипне някакъв безбожно обичан пръстен. Каква странна любов е това. То, вятърът може да обича много по-силно от някакъв метален кръг. Пък колко смисъл са му дали на този кръг! Добре, че и въздухът вложи нещо от себе си в него. Част от щастието. Като онази сватба - там водата също взе участие. И какво щеше да е ако не се бяха включили? Ако беше само огненото кълбо? Не, трябва да има от всички. Да се знае, че и те участват.
Бяхме взели свещи, но огънят вирее трудно в такива прегръдки. Огънят умира от толкова обич ако е сам самичък и няма прегради. Но моят огън си миа основа. Има си всичко, което да го поддържа, дори в най-силния вятър. Огънят не може без въздух. Така или иначе. Но свещите, свещите са друго нещо. И нямаше нужда от тях, защото пламъкът беше в очите м и. Много хора го видяха. Дотук бях опитвала всичко.
Ще изгори всичко! И пак ще се върне птицата, ще разпери шарените си крила. И ще полети към мъглявината. Защото само тя може. Само тя има как да се откъсне от полянката, от пътеката, от плажа и настоящето и да помечтае в безкрая. А после да се върне и да разказва ли, разказва.
За планети със странни орбити. За черни дупки и черни настроения. За магнетизма и безвремието в улея на времето. Уж се движиш. Уж се изхабяваш. А всъщност си оставаш там някъде. На седемнайсет. Или на тринайсет? А може би на двадесет и три. И в мъглявината всички сме стари вампири. Какво искаме? Някои искат покой. Други искат любов и светлина. Третисме фенове на постоянното движение и на случването на някакви неща. На наблюдаването им и изказването им. Дори изпяването им или изтанцуването им. Не е достатъчно да го видиш. Трябва да го споделиш през своята си призма с някой, когото си намерил и познал, докато си се движел в желанието си да случваш и да ти се случва. В отговор на среднощен креватен въпрос. Какво искаш? Какво мислиш? Жените обичат да чоплят. Чоплят всичко и после те карат да го изядеш, докато страдат, че не е имало нещо по-сносно за правене. Но това им е харесвало всъщност и ги е карало да се чувстват като полезни пилета на гърба на някой носорог или хипопотам. В условията на черно пространство, на чийто ръб свети звезда, но иначе няма никакъв друг цвят.

Няма коментари:

Публикуване на коментар