вторник, 14 април 2015 г.

Великден

Во истина воскресе!
Обичам ви всичките! Жалко, че не можем да намерим сили в себе си да се съберем. Това са си мисли нахалос почти - живеем си така в наша измислена реалност, която на всичкото и отгоре наистина си я имаме - това ни прави доста странни и трудно разбираеми. Прибави и една-две маски и всичко е топ.
В странно настроение съм, даже малко съм раздразнена. Не ми обръщайте много внимание. Ще ми мине, надявам се.
Мдаа, доста е странно това, което съм написала, но някой ме е разбрал. 
Не филмите, животът ми е на забавен каданс и нищо не мога да направя - всичко се случва бавно, за всичко имам повече време, отколкото ми е нужно и това ме радва невероятно много. Но постоянно си казвам, едва ли ще продължи - ще дойде време, когато всичко ще се забърза и ще знам, че краденото време сега, ще се окаже откраднато от там. А може и да не съм права. Може просто така да се самонавивам, за да не се сдухвам, че все съм за нещо недоволна, че някакви хубавости не ми се случват, а случването им не зависи от чистата ми амбиция да се случват. Защото съм си създала отдавна приоритети. Това е във връзка с едно старо писмо. За приоритетите. Кое е по-правилно - да е на първо място семейството, или да е на първо място мечтата. Каквото и да избереш, ще е правилно. Каквото и да избереш, ще е грешно. Въпрос на гледна точка е. За мен например, единственото вярно е да следваш душата си. Това в много случаи е егоистично. Не на всеки душата е алтруист. Ако душата мечтае да спасява животи във физическия смисъл, няма да можеш да я убедиш, че психическия смисъл също е важен, а и тя не знае как да спасява психически - за тази работа ще разчита на други. Защото е редно да не се мисли за въздесъща. Но ще е добре да не е тя тази, която е довела до необходимостта от психическо спасяване. Малко е същото като приказките за осъзнаването. Физиката и психиката са свързани. Ако не се грижиш за някого психически, защото си мислиш, че не можеш и че няма нужда, рано или късно се налага да се грижиш за него физически. Мечтите са това, което те движи, което те кара да се чувстваш полезен, но те никога не трябва да са самоцел. Не трябва да плащаш всичко, което ти се поиска по пътя за постигането им. Защото в крайна сметка, важна е душата ти и нея я познават само близките. Само тези, които си допуснал и са пожелали да бъдат до нея. Нямаш право да омаловажаваш и подценяваш тяхната ценност в името на нещо, което въображението ти е поставило на пиедестал. Не превръщай всички в роби на мечтата си. Направи ги воденичен камък, не трън в обувката. Душите, които са по пътя с теб, не трябва да ти пречат, но за целта трябва да разбереш, че не ти пречат. Трябва да разбереш, че са до теб, за да бъдат част от това, което в крайна сметка ти наричаш живот. Не ги оставяй просто да съществуват около теб! Защото за мен много по-важни са хората - приятелите, семейството, човешките отношения, отколкото титлите, парите, суетата. А истината е, че колкото повече цениш хората, толкова по-малко те ти отвръщат със същото. Така са устроени, че уважават само тези, които ги мачкат. И не знам кое е по-правилното в крайна сметка. Щом сам се питаш, значи имаш проблем, че не можеш да усетиш правилния отговор за себе си. Няма как да разбереш, че е важно непрекъснато да крадеш време от мечтите си и от интересите си, от "парите си", за да го даваш за близките си. В много случаи дори не осъзнаваш, че нямането на достатъчно пари не е оправдание, нямането на време също. Колко може да търпи една душа да осъзнава, че за теб нейното добруване не е по-важно от добруването на имагинерно количество други, които нямат нищо общо с вас? И дали парите са достатъчно оправдание? Или някакво пак имагинерно схващане за това какво би било добро за нея? Тя сама не знае кое е добро за нея - това го знае само този, който е начертал пътя. 
Страшно ме е яд, когато виждам нечий път, когато ми е признал колко е грешен, но не ми дава никакъв шанс да помогна. Страшно ме е яд, когато осъзнавам, че съм нечий камък на главата. Случва ми се прекалено често. И знам, че е много тежко и неблагодарно, а не си и виновен. Просто човекът, на когото тежиш, няма как да разбере, че не си лош, защото искаш нещо от него. Ти просто имаш нужда от нещо, което той хем иска, хем не може да ти даде. Но пък ако имаш до себе си човек, който знае как да те накара да се чувстваш свободен, някой, който се чувства добре с твоите мечти или си успял да го направиш част от тях, страшно няма. 
Недовършено някак...
Продължавам да страдам - нищо не мога да направя срещу това си състояние. Карах вчера колело. Поради това, че ми е изтекла книжката миналата седмица, ще си го подкарвам вече. И без това движението из София много ме дразни напоследък. И въобще много неща ме дразнят, ама няма как. 
Юли месец съм по фестивали - Чехия, Сърбия и Черна гора. Много музика, малко компания, дано не си писнем за толкова време. Тъпото е, че и това ще е много време без любов... Преди си казвах - споко, все някога ще ти се случи и на теб. Сега вече не си казвам такива неща. По-скоро съм на мнението, че на мен точно няма да ми се случи. Преди или исках, или не исках. Сега ми е все тая. И да се случи нещо, и да не се случи, все тая - или аз ще съм недостатъчно добра, или той. Ето - от мен искат да сбъдвам мечти, а аз искам да ги сбъдвам за други. Никога не съм си била самодостатъчна, а всъщност съм единак. Знам как да плащам за свободата си, радвам й се и си я плащам, а не я искам. Давам я на близките си и обичани, но и те не я искат - разбират я като липса на любов може би, за егоизъм може би. Дори се чудя дали не я приемат за липса на амбиция. И аз понякога се чудя. Имам амбиция в себе си, но тя стига до свободата като че ли. Опит да я извоювам за всички, пък то на никой не му се плаща за това.
Както и да е, тъжно ми е.

Няма коментари:

Публикуване на коментар