четвъртък, 31 октомври 2013 г.

Да напиша нещо

И така, нямам желание за никакво друго правене - слушам музика, гледат ми се филми, но съм на работа и не ми е удобно да го правя. Тялото ми е в разпад, защото не мога да спра процеса на тъгуване, а не мога да спра процеса на тъгуване, защото не мога да заповядам на никого да ме обича повече, отколкото вече ме обича. Набила ми се е репликата на Духчо от "Аладин" - "Не мога да накарам някого да се влюби в другиго". Ето, имам си аз любов, но съм Духчо и не мога да накарам никого да си има също тази любов. Духчо ли съм и аз не знам. Но със сигурност съм нещо такова. Но имам нужда от любов, имам нужда от ... Нямам нужда да пиша това, имам нужда някой да го види в очите ми и да ми го даде. Не някой! Ти!!! Кой си ти? Моето вдъхновение, моята душевна половинка, моето съвършено аз, някъде там в пространството, загубен сред съдбата, но все пак изключително близко до мен, защото битието и небитието не може да ни държи далече един от друг. А защо сме така устроени? Да сме логични половинки? И защо съдбата е така измислена, че в милиарди случаи просто да не се сбъдваме? Мъже и жени - толкова различни, но всъщност идеално прилепващи едно към друго парченца от пъзел. Аз знам кое парченце е моето, но пъзелът не може да бъде нареден заради многото други почти напасващи се парчета. А знам, знам със сигурност, че ти си моето парче, независимо от другите напасвания, защото в теб има лудостта, която ми е необходима да поддържа огъня, има леността, която ми дава спокойствието пред огъня, има привличането на магнита и невероятната нежност, която ме обзема и която не ми е присъща и трудно се проявява и изпитвам единствено към детето си. Има го осъзнаването, че ще направя всичко за теб и го правя, просто не правя нищо повече от това, което искаш. Не искаш нищо повече от шанс. Аз нямам шанс. Боря се със собствената си стена отново. Не искам да приема, че някой, който ме обича, се отказва от мен. Винаги ми е било трудно да го приема. Спасява ме само това, което ми е казано - че никой, който ме обича, не може да се откаже от мен. Не трябва ли да е така с всички? Но аз съм музата, нали? Аз съм слънцето, аз съм обожанието. Аз не съм за днес, не съм за сега, не съм за по принцип и не съм реална. Нали? И трябва да си живея нереалния живот в небесата и да не се бъркам в дребнавите проблеми на тези, които още не са се научили какво е ценно в живота. Или пък да се опитвам да ги науча. Как да ги науча? С творбите си - в тези творби, в които има много тъга? Изключително много тъга и самота. Почти не мога да се справям с тях, но нали съм нещо нереално, значи и чувствата ми не са реални. Дали не се опитвам да се самоизвися, за да преодолея другата крайност на самосъжалението? Отивам си бавно или бързо - въпрос на гледна точка. Какво ме задържа? Като Падме - сякаш съм загубила желанието си да живея. Лукчо съм аз - изключително откровен и отворен човек, но безкрайно чувствителен и с безкрайно много интереси. Усещам се нездрава. Усещам, че тялото ми реагира на психическата проблематика - това, че имам нужда да стана най-накрая цялост, да съм част от цяло, защото моята половинка не може сама да се справи със себе си. Истински ми се иска и тялото ми да повярва, че душата ми не страда от това, че парченцето е закопчано в друг пъзел. Но дали не страда? Напоследък се оказва, че другият пъзел изобщо не може да поеме парче като мен или че аз не мога вече да се напасна в другия пъзел, защото там празни места вече няма. Но какво прави моята частичка там тогава? Там ли е реално?
Преди години тегобата ми идваше в повече, не обичах чернилката в душите на приятелите си. Сега установявам, че съм много по-тежък характер от тях, много по-дълбоко преживяваща и тъжна. Много повече черна дупка и в същото време притегателна сила за много хора.
Господи, бъди с мен... Само да повярвам в себе си...