четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Честит рожден ден, Здраве!

Не знам защо решавам точно такова да е заглавието. Може би, защото снощи празнувахме рождения ден на един приятел, който твори. Твори от много години. Твори онова, от което хора като мен имат нужда - да покуфеят малко, да поразблъскат въздуха с ръчички, да си излеят мъката в танц, да се отпуснат в мрака на невидяните образи. Може би, защото виждам, че не само на мен не ми се отдава живеенето, не защото нямам дадености и не защото съм ненужна и безсмислена, а защото съм си такава по душа. Душата ми е нещастна и объркана. Нещастна, не защото не може да види щастието около себе си и не защото не може да го оцени, а защото не може да го почувства. Безсмислена, не защото няма смисъл от нея в този свят - явно има някакъв, щом е в него, а защото може би светът няма смисъл за нея.
Снощи исках да напиша нещо дълго, някакво писмо към любимото. По-скоро за собствено успокоение, че съм казала или написала нещата, които мисля, неща, които искам да му кажа и искам да бъдат чути. Но не знам и това какъв смисъл има. Защото може би аз имам нужда да ги кажа, но той няма нужда да ги чува и няма да ги чуе или няма да ги прочете. Затова си пиша тук. Тук ще си останат хем мои, хем на случайния читател, надявал се да види нещо за Зелените. Отдавна няма много за Зелените - партия, която се състои от добро количество хора, които се учат да мислят и да работят в екип, виждащи, че без строен план и структура кой какво прави нищо не се случва, но и прекалено анархистични, за да могат да изградят план и структура за каквото и да било случване.
Винаги си е било твърде лично това пространство. Личността на Жожо. Която толкова много държи всеки да е свободен да бъде себе си, че предпочита да страда от нечия свобода пред това да налага своите си желания. Не знам от къде е тръгнало това. Дали не е от постоянното съмнение в умността на собствените ми желания? От това, че аз мога да искам пълни глупости и не е редно да ги налагам на по-умни хора, които могат да ми покажат как да искам умности. И умности съм искала, но не ми се получават. Не ме направиха щастлива. И сега също не съм щастлива въпреки всички хубави неща, които ми се случват.

Защото съм влюбена. Все още... А трябва да спра. За мен няма любов и няма бъдеще. Явно... Или, дори и да има любов (всъщност любов има), няма бъдеще. И защо е възможно един толкова обичан човек да се чувства толкова необичан и самотен? Толкова различен, не на мястото си и обречен?
Защо е възможно толкова много да те обичат, но да не се интересуват от теб, да не те търсят, да те оставят сам? Не знам. Хората ли са такива - понеже самите те предпочитат да са сами, предполагат, че когато обичат някого, трябва да го оставят да си тръгне от тях, да го оставят сам да решава за себе си, да не се затормозява с техните дребнавости, да го обичат с цялото съвършенство на отчуждеността? Или това са само моите хора - тези, които и аз обичам - колкото повече ги обичам и колкото по-силно те ме обичат, толкова по-сама и объркана са ме оставяли. Толкова по-колебаеща се в собствените ми способности, ценности, виждания, мечти. Толкова по-отчаяна и не виждаща смисъл в нищо.
Пак се върнах на смисъла. Дори писането днес не ми върви...