вторник, 8 януари 2013 г.

Колко е кухо днес...

Така може би се чувства човек след множество не негови празници. Преди десетилетия тези празници сигурно са имали някакъв по-дълбок и смислен смисъл. Сега са чисто веселие, след което човек е изстискан и смазан от спокойствието на реалността. На реалността не й дреме кой колко се весели, стига на следващия ден да си е старият човек със старите тежести по ръцете, краката, главата. Ако може и да успее да стане рано...
Така може би се чувства човек, след като установи, че незовисимо какво си мисли, че иска, получава само това, което му трябва, за да се осъществят някакви визии, сънища, мечти и мисли, минали му през главата в близките години, а и някои по-далечни. Опасността да не си пожелаваш разни неща, защото всичките ти се случват, но ти установяваш впоследствие, че точно това се случва и нямаш време да го навържеш така, че да излезнеш победител от цялата работа. Превръщаш се в жертва на себе си.
Преди няколко години писах нещо като разказ. За отношенията между едно ефирно същество без тяло, реалност и цел и един вампир. Беше доста преди бума на вампирските сериали и филми и преди аз самата да прочета известно количество книги по темата и естествено нямаше нищо общо с тях. Тогавашният ми мъж си мислеше, че двамата герои бяхме ние. Тогава не бяхме. Тогава нито аз се виждах като ефирното същество, а още по-малко него виждах като вампира. Сега съм ефирното съзнание, а вампирът е друг мъж и сега осъзнавам, че тогава съм описвала сегашната си ситуация. И сега осъзнавам защо тя не се развързва - аз не го дописах и не знам края. А и не искам да го знам, защото той се пише от двама.
Много по-отдавна си мечтаех за живота и се виждах като странен човек със странна съдба, защото осъзнавах, че съм странен човек и не ме блазнеха нормални човешки отношения и емоции. Когато отношенията ми с дългогодишното ми гадже се скапаха много, той вече искаше дете, а аз осъзнавах, че ако го направя, ще вкарам него в една от тези визии, в която той изобщо нямаше да е щастлив. Не, че не исках дете, но вече не го исках от него. И ако трябва да съм честна, никога не съм го искала от него. Вкарах друг човек в този си спомен за мечта, който има много повече злоба в себе си, за да може да издържи на този живот и го прави, докато аз продължавам по своите странни пътеки. За да стигна до момента, в който внезапно се оказах освен странна, доказано лоша. Защото в очите на хората любовта е война, любовта е временна и любовта не е приоритет. Това ме направи ефирното съзнание, блуждаещо в този свят от безумни разговори между неразбиращи се хора и хора, опитващи се да разберат други хора през принципите на трети, като не напълно осъзнават, че принципите на трети и собственото им логично мислене не могат да се прилагат към първите. И колкото и да общуваш с другите хора, колкото и да се опитваш да им обясниш що за същество си, те няма как да разберат, защото изначално не искат да го правят. Те искат ти да направиш нещо, но няма да ти помогнат да изживееш болката от това си действие, защото не я разбират.
А тя не е само в любовта. Когато си идеалист, мечтател и абстрактен, целият свят върви срещу теб със своята подреденост, дребнавост, пунктуалност и кашонираност и където и да отидеш, и каквото и да правиш, все не си си на мястото.
Този свят не ми е на мястото или аз не съм точно за този му момент или точно за тази среда, в която съм сега... Тази цивилизация. А може би никога няма да бъда. Може би не съм създадена да размествам от едно място на друго сивотиите. Може би съм създадена, за да им пускам от време на време цветове и просто трябва да открия начина, по който, правейки това, да оцелявам и да получавам, каквото ми трябва за душата. Но не преставам да се чудя дали ако продължа да търся по по-категоричен и рязък начин, няма да попадна по-скоро на правилната за мен пътека. Дали не ми трябва малко повече смелост, за да изкрещя така, че да ме чуят всички, които трябва, коя съм и защо съм тук? Вместо да изчаквам и да обмислям как да правя нещата хем по моя начин, хем по чуждия, та да няма засегнати или по-лошо - притеснени. Дали не трябва да се отърся от насадения ми страх, че нещата може и да не се получат и че трябва, докато крещя, да имам някой зад гърба си, който да ме подхване, докато падам от изтощение покрай многото викане. Не мога да го искам от никого. Никой не трябва да е отговорен за мен и моите неуспехи или успехи. Трябва да го постигна сама. И това не е моята криза на средната възраст - това е кризата на целия ми живот - прекалено абстрактното мислене в прекалено конкретизирани ситуации и прекалено интуитивното действане, непонятно за прекалено много близки. Вече ми е почти ясно защо е така, но яснотата за жалост не помага за по-лесното решаване на проблемите и не помага в борбата със себе си, защото в повечето случаи тази борба е абсолютно противопоказна и нежелателна, но от определена гледна точка - крайно необходима.