четвъртък, 21 февруари 2013 г.

Честит рожден ден, Здраве!

Не знам защо решавам точно такова да е заглавието. Може би, защото снощи празнувахме рождения ден на един приятел, който твори. Твори от много години. Твори онова, от което хора като мен имат нужда - да покуфеят малко, да поразблъскат въздуха с ръчички, да си излеят мъката в танц, да се отпуснат в мрака на невидяните образи. Може би, защото виждам, че не само на мен не ми се отдава живеенето, не защото нямам дадености и не защото съм ненужна и безсмислена, а защото съм си такава по душа. Душата ми е нещастна и объркана. Нещастна, не защото не може да види щастието около себе си и не защото не може да го оцени, а защото не може да го почувства. Безсмислена, не защото няма смисъл от нея в този свят - явно има някакъв, щом е в него, а защото може би светът няма смисъл за нея.
Снощи исках да напиша нещо дълго, някакво писмо към любимото. По-скоро за собствено успокоение, че съм казала или написала нещата, които мисля, неща, които искам да му кажа и искам да бъдат чути. Но не знам и това какъв смисъл има. Защото може би аз имам нужда да ги кажа, но той няма нужда да ги чува и няма да ги чуе или няма да ги прочете. Затова си пиша тук. Тук ще си останат хем мои, хем на случайния читател, надявал се да види нещо за Зелените. Отдавна няма много за Зелените - партия, която се състои от добро количество хора, които се учат да мислят и да работят в екип, виждащи, че без строен план и структура кой какво прави нищо не се случва, но и прекалено анархистични, за да могат да изградят план и структура за каквото и да било случване.
Винаги си е било твърде лично това пространство. Личността на Жожо. Която толкова много държи всеки да е свободен да бъде себе си, че предпочита да страда от нечия свобода пред това да налага своите си желания. Не знам от къде е тръгнало това. Дали не е от постоянното съмнение в умността на собствените ми желания? От това, че аз мога да искам пълни глупости и не е редно да ги налагам на по-умни хора, които могат да ми покажат как да искам умности. И умности съм искала, но не ми се получават. Не ме направиха щастлива. И сега също не съм щастлива въпреки всички хубави неща, които ми се случват.

Защото съм влюбена. Все още... А трябва да спра. За мен няма любов и няма бъдеще. Явно... Или, дори и да има любов (всъщност любов има), няма бъдеще. И защо е възможно един толкова обичан човек да се чувства толкова необичан и самотен? Толкова различен, не на мястото си и обречен?
Защо е възможно толкова много да те обичат, но да не се интересуват от теб, да не те търсят, да те оставят сам? Не знам. Хората ли са такива - понеже самите те предпочитат да са сами, предполагат, че когато обичат някого, трябва да го оставят да си тръгне от тях, да го оставят сам да решава за себе си, да не се затормозява с техните дребнавости, да го обичат с цялото съвършенство на отчуждеността? Или това са само моите хора - тези, които и аз обичам - колкото повече ги обичам и колкото по-силно те ме обичат, толкова по-сама и объркана са ме оставяли. Толкова по-колебаеща се в собствените ми способности, ценности, виждания, мечти. Толкова по-отчаяна и не виждаща смисъл в нищо.
Пак се върнах на смисъла. Дори писането днес не ми върви...

вторник, 5 февруари 2013 г.

Ужасно съм разочарована... Ама и аз не знам от какво. Може би от това, че нямам смелост... Или, че нямам достатъчно вяра в себе си. Или, че не ги прилагам в правилните моменти и с правилните хора. Защото скоро ми казаха, че съм доста смела. Може би, в някои отношения наистина съм. Но далеч не в тези, в които ми трябва. Например - достатъчно смела съм да се откажа от недостатъчно силни чувства и да кажа "стига" на нещо, което не ме прави щастлива. А не съм достатъчно смела да се впусна сама в постигане на някоя от мечтите си - чакам да ми се случат, защото си знам, че ще го направят - в крайна сметка, каквото съм си пожелала, ми се е натресло. Е, малко по-така от варианта, в който съм си го представяла, ама... В крайна сметка животът ми се получава доста жожовски и на въпроса дали съм щастлива, или нещастна, за да съм напълно откровена, не бих могла да кажа, че съм нещастна. Напротив!!! И въпреки това съм постоянно недоволна, основно от себе си. И постоянно си казвам, че трябва да постигна нещо повече. Но какво повече? Толкова години се самонаблюдавам и установявам, че някои неща просто не ми се получават - като бумащините, ученето на езици, сериозното държане, уважението към "авторитетите". Тогава защо все се бутам... или позволявам да ме набутват, в сфери, в които се изисква изключително много мазнене, бюрократщина и уважение? Крайно време е да почна да правя неща, които не ме затормозяват от неспособността ми да ги върша качествено поради несериозното ми отношение към горепосочените "авторитети". Трябва ми място, на което има много, не, постоянно изкуство - музика, кино, картини и всякакви джунджурии. Трябват ми хора, които също се нуждаят от тези неща постоянно, а не хора, които чуват три такта Dario G и го спират, потресени, че компютърът им може да избълва такова нещо, без те да са му казали. В главата ми все повече се избистря и възобновява идеята за място, на което всеки ще се чувства у дома си и ще купонясва и общува свободно... и не безумно скъпо. Дори се сещам къде би могло да стане това. Дано да успея, защото ако не се получи другата идея (която затяга още повече жицата около вратлето), наистина не знам как и за какво ще оцелея.