понеделник, 17 септември 2012 г.

Тотално скапан ден... беше вчера, а дали не и днес! Сърцето ми бумти на собствени обороти. Мозъкът ще се пръсне от безсилие. Не иска да се занимава с единственото, с което трябва да се занимава. Чете, но нищо не прочита и дебне нещо хубаво да му се случи, но вече няма надежда. Всичко е умряло. Останали са само мечтите.
Пуснах си Pink Floyd - така правя винаги, когато някой близък почине - от тъга по нас, които оставаме без него. Цял ден и цяла нощ, и цял ден - сърцето ми тупти само за едно, но сълзите потичат едва щом чуят музика, едва щом кожата настръхне, осъзнавайки, че съдбата отново си е показала зъбите, и не само това - цялата остра, зловонна паст, и иска да погълне и малкото ми останала смелост. И малкото ми останала страст. Дали издържам още, дали няма да полудея най-накрая? Има ли смисъл да съм толкова обичаща живота и има ли смисъл изобщо да съм някаква? Накрая и аз ще се разтопя в съзнанието на хората, на които ще липсвам... Но изобщо ще има ли хора, на които ще липсвам... Толкова, колкото ми липсват на мен? Че те ми липсват, дори когато са живи. Вцепенена! Луда съм, луда, да си мисля, че ми е отредена любов, да си мисля, че ме чака щастие, да си мисля, че не мога сама. Мога сама, но за какво ми е? Защо съм родена сред милиарди, ако трябва цял живот да съм сама? Защо съм родена на Земята, ако цял живот ще си живея в моя свят? Неразбрана и по хиляди причини сама.