петък, 3 февруари 2012 г.

1. Повече дървета в градовете – по-малко коли на тротоарите
2. Повече слънчеви панели – пo-малко атомни централи
3. Качествен и достъпен обществен транспорт – вместо нервно чакане в задръстванята
4. Xрани от местни производители – вместо от далечна чужбина
5. По-малко шуробаджанащина – повече пряка демокрация
6. Повече Европа – по-малко Кремъл
7. Добри училища за всички – вместо класово деление в образованието
8. Повече сортиране – по-малко отпадъци
9. Управление на общините от гражданите – вместо от министерствата и местния дерибей
10. Свобода на словото и в интернет – вместо полицейски свърxконтрол
11. Разум в архитектурата – вместо строителна мегаломанщина
12. Вместо да я оставим на мутрите – да върнем държавата на гражданите!

Това е най-общо казано, а аз имам доста да добавям, но сега ще се огранича само с точка №10, която е на дневен ред в главата ми от няколко дни, но, оказва се, няма кой от нас да напише официална позиция срещу делата на правителството.
Някой спомня ли си протеста преди две години? Беше по същия повод. Тогава уж успяхме да ги спрем. Сега се скриха. Защото са се задължили да го направят, но обществото им е против. какво да правят? Ще го подпишат и след това ще накарат Народното събрание да го ограничи и така всички да сме неспокойно спокойни. Както с шистовия газ. Гласуват мораториум и десет дни по-късно така наречените демократи искат този мораториум да отпадне. 
Да се чудиш какво става. Става това, че в една почти полицейска държава, след едни абсолютно абсурдни избори, управляващите решиха да направят и следващите крачки към абсурдизма, а именно да ограничат едни от основните конституционни права на всеки българин. Не само няма да ги защитават, но и ще се възползват от мерките срещу това. Освен това нито една битка не остава спечелена завинаги и както ние постоянно протестираме, така те (без значение кои "те") постоянно измислят нови начини да приспят вниманието ни или чакат да се изморим, още по-добре - да се обезверим. ГМО винаги ще ни виси над главите, интернет винаги ще е подслушван, горите винаги ще имат по-добро приложение от простото създаване на кислород, всичкото черноморие ще е редно да се превърне в бетон с уродлива дори за гларусите архитектура, винаги ще се копа нещо под земята, защото е по-лесно, отколкото да се мисли за възобновяеми източници, а България никога няма да е достатъчно добра без тежка индустрия. Всъщност говорим си за територия, която явно в близките 20 години трябва да се обезлюди, но не за сметка на Европейския съюз. Защото такъв би бил правилният извод от наблюдението над цялостната политика на въпросната територия. От тази гледна точка ние Зелените сме просто шайка мързеливи идеалисти. Мързеливи, защото явно ни мързи да си построим смислен живот някъде другаде. Идеалисти, защото си мислим, че можем да го построим на тази територия. Поради тези ни мисли и идеали ние ще продължим да стим против законопроекти като този за горите, за детето, за добива на шистов газ, за ГМО, за изборите и какви ли още не. Ще продължим и да се борим срещу ограниченията в интернет и като цяло на свободите на хората (не само български граждани, но граждани на света). Защото демокрацията може и да е уродлива. капитализмът може и да прави последните си издихания, но планетата не, а и хората също ще продължим да се раждаме.

четвъртък, 2 февруари 2012 г.

Жожо от началото на този месец се превърна от търтействаща мама на едно активно бебе в партиен деятел. Преди ме обвиняваха, че писанията ми са прекалено лични и неудобни за главните действащи лица. Сега сигурно ще ме обвинят в прекалена политичност. Но този блог е един от начините да си казвам какво не ми харесва и да съм сигурна, че на никого няма да попреча. Нито на съмишлениците си, нито на противниците си. Мога да кажа само, че ще се стремя от некомпетентната си позиция да не се отклонявам много от мислите на останалите зелено(здраво)мислещи хора. Просто в желанието ми да реагирам бързо на потрисащи ме нередности няма да се допитвам за писанията си до никого.
От 30.01.2012 г. съм член на Изпълнителния съвет на Зелените и ще направя всичко по силите си в Парламента да почне да се чува думата и на бедните българи (каквито са всички, на които цените и качеството на стоките и на живота не са им безразлични).
Искам да горя с огъня на този свят. Искам да разбера защо не пасвам. Да разбера аз ли не пасвам, или всички останали. Да разбера защо си мисля, че всички останали са ограничени, злобни, заблудени създания, когато аз съм обречен да се храня именно с техните емоции. Да разбера защо точно емоците на тези глупци са горивото, необходимо ми да летя, за да спя, за да се чувствам жив. Кому е било нужно да създаде в един исъщи момент на едно и също място същество като мен и същества като тях.
Тези мисли ме влудяват. Все търся и търся. Изхода от тази лутаница. И докато търся изхода, твоите събратя даряват тези същества с все повече сила, а аз имам само теб.. Дух, с който мога да правя всичко, но в края се чувствам така, сякаш съм правил всичко със себе си. Чувствам се по-скоро омърсеен, отколкото извисен. И се чувствам по-зле, отколкото преди.
Депресии, депресии. Глад, водещ до безсъние. Безсъни, водещо до блуждаене. Блуждаене, водещо до празни мисли в един прекалено пълен за празното си излъчваме замък.
Знаеш ли, мисля си, че бих могла да те изкарам от тук. Надявам се да не те загубя някъде по пътя.
В очите му проблесна светлина. Светлина, различна от опиянението след глътка кръв, различна от блаженството от любовта, войната и музиката - светлината на надеждата. Какво друго му оставаше на този анорексичен вампир, освен да се надява, че може да се добере до бленувания изход.
Нел хвана Вор за ръката, погали къдравата му косаи първоначалният й план се стопи в прегръдката му. Мислеше си да се потопи в главата му - изключително тясно място за огромното количество мисли, но всъщност остави вампира да се потопи в нея. Остави новосъздаденото й тяло да прави с неговото всичко онова, което физическите закони на този свят позволяваха. Нито един от двамата не се задоволяваше само с насладата. Нито един от двамата не се задоволяваше само с болката. Нел - ловецът на мисли искаше да почувства всичко онова, което караше реалността да се превива и огъва, пробождана от усещания. Искаше да усеща причинителите на толкова много мислене от своята страна на чертата. Вор копнееше за жена, силна поне колкото него, жена едновременно умна и безразсъдна колкото него, за жена, която ще го дарява с върховния миг на ппоитане без да умира в ръцете му от акта, за жена, с която да сподели полета.
В началото беше объркан и се чудеше дали наистина го прави. Постепенно се отпусна напълно. Хапеше, дреше, шибаше с въображаеми камшици, поглъщаше въображаеми сокове, обладаваше, избухваше, свиваше се, уголемяваше се, убиваше, възраждаше. И усещаше, че преживяввасъщото.. мираше и се раждаше, получаваше смъртоносни рани и настръхваше от най-нежни ласки. Нел беше невероята. Искше му се да правят това поне една вечност, а преез следващата да гледат ддецата си. Крещеше от болка и от наслада, а партньорът му правеше същото. Сега вече беше сигурен, че не е сам и не си измисля. Сега вече знаеше, че тя не е плод на въображението и изтерзания му разум. Беше истинска и щеше да го измъкне от неговата вечност. И виеше още по-силно от желанието си да я накара да се чувства по същия начин. За първи път в живота си използваше всичката си енергия.
И бавно, много бавно, но необратимо пейзажът около тях се промени. Извиващите им се тела избягаха от тъмния потискащ свят и се обградиха с жълто-оранжева светлина. Топлина бликаше не само от тях, а свветлината вместо да убие вампира, го даряваше с все повече сили.
Прехвърлиха се във вечността на любовта. Нел чуваше милиарди гласове, милиарди стонове на удоволствие, н никой не беше по-силен от нейния собствен. Дори този на Вор.